Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Естествено хуманоидите от Хайн-Давенант твърдят, че те са свършили това по същото време когато са колонизирали Земята, но ако човек слуша тези извънземни, ще разбере, че претендират да са заселили всички планети в Галактиката и да са изобретили всичко — от секса до габърчетата.

Теориите за Атлантида бяха много по-реалистични и това наистина можеше да бъде загубената колония на Атлантида. Но хората бяха измрели и най-близкото себеподобие, което се бе развило от клона на маймуните вместо тях, бяха хорите — високи по един метър и покрити със зелена козина.

За извънземни те почти отговаряха на стандарта, но като хора бяха истински провал. Просто си бяха сбъркани. Може би след още един милион години щяха да се оправят, но конквистадорите бяха пристигнали и еволюцията не се движеше вече с темпото на случайните мутации по веднъж на хилядолетие, а със скоростта на междузвезден кораб от Земната космическа флотилия.

— Хей, капитане!

Дейвидсън се обърна и макар реакцията му да се бе забавила само с микросекунда, това беше достатъчно, за да го ядоса. Имаше нещо в тази нещастна планета, нещо в слънцето и в леко забуленото небе, в меките ветрове понесли уханието на листна плесен и цветен прашец, нещо, което те кара да се унасяш — замотаеш се някъде и се замислиш за конквистадори, за съдбата и за други глупости, докато започнеш да действаш тъпо и бавно като някой хор.

— Добро утро, Ок — отвърна ясно и високо Дейвидсън на бригадира на дървосекачите. Черен и жилав като стоманен кабел, Окнанауи Набо беше пълна физическа противоположност на Кийс, но и той изглеждаше не по-малко разтревожен.

— Ще ми отделиш ли половин минутка?

— Разбира се. Какво те притеснява, Ок?

— Мръсните му копеленца!

Подпряха се на една от оградите стъкмени от релси. Дейвидсън запали първата си цигара за деня. Слънцето пробиваше с топлите си лъчи синкавите ивици пушек. Гората зад лагера, недокосната от човешка ръка ивица широка около четиристотин метра, изпращаше онези слаби, непрекъснати, пропукващи, припискващи, неспокойни, виещи и метално звънки звуци, с които утрото пълни горите. Тази просека можеше да бъде в Айдахо през 1950 година. Или в Кентъки през 1830. Или в Галия 50 години преди Христа. „Тий-ует“ — долетя далечен писък на птица.

— Искам да ми се махнат от главата, капитане.

— Хорите ли? Какво значи това, Ок?

— Просто да ги пуснем да си вървят. И насила не могат да изработят в дъскорезницата толкова, че да си покрият разноските или да ми компенсират главоболията, които постоянно ми създават. Те просто не работят.

— Работят, стига да знаеш как да ги накараш. Нали те построиха лагера.

Изсеченото като от обсидиан лице на Окнанауи си остана мрачно.

— Сигурно си успял да си изработиш подход към тях. Аз го нямам — каза той и след като помълча продължи. — В курса по приложна история, който минахме докато ни обучаваха за работа в космическите колонии, твърдяха, че робството никога не е давало добри резултати, излизало неикономично.

— Прав си, но това не е робство, моето момче. Робите са хора. Като отглеждаш крави, наричаш ли го робство? Не. И резултатите са добри.

Бригадирът кимна вяло, но каза:

— Много са дребнички. Опитах се да уморя от глад най-ленивите, а те просто си седят и гладуват.

— Дребни са, наистина, но не се оставяй да те заблудят, Ок, много са яки и са ужасно издръжливи. Освен това нямат чувство за болка като хората. Ето това забравяш, Ок. Мислиш си, че да удариш някого от тях е все едно да удариш дете, но повярвай ми, те изпитват онова, което изпитва и робот, ако го удариш. Ето ти, например, си чукал някои от женските и знаеш — те като че ли не изпитват нищо, нито удоволствие, нито болка. Просто си лежат там като матраци, независимо какво правиш ти. Всичките са такива. Вероятно нервите им са устроени по-примитивно, отколкото на хората. Като на рибите, например. Ще ти разкажа една откачена история по този случай. Когато бях в Централ, преди да дойда тук, един от опитомените мъжкари се нахвърли върху мен. Знам, разправят, че никога не се биели, но този изглежда беше превъртял, просто луд за връзване, и добре че не беше въоръжен, иначе щеше да ме убие. Но аз почти трябваше да го унищожа преди да се откаже. И въпреки това продължаваше да налита срещу мен. Отнесе невероятно много бой, а сякаш въобще не го усети. Също като бръмбар, който трябва да настъпиш няколко пъти, защото той така и не е разбрал, че е размазан. Погледни тук! — И Дейвидсън наведе нископодстриганата си глава, за да покаже една сплескана бучка зад ухото си. — Едва не получих сътресение на мозъка. А той го направи след като вече му бях счупил ръката и лицето му беше заприличало на пихтия от боровинки. И продължаваше да налита! Ето какво, Ок, хорите са мързеливи, тъпи, подли и не изпитват болка. С тях трябва да се държиш твърдо и никога да не се отпускаш.