Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Юмените се съветваха, пристигаха и си отиваха и най-сетне един от тях дойде при ясена. Това беше якият човек от кораба, Командирът. Той клекна близо до Селвър, без да поиска разрешение, но и без явно намерение да се държи грубо, и каза:

— Може ли да поговорим?

— Разбира се.

— Ти знаеш, че ще вземем всички земяни с нас. Докарали сме втори кораб, за да ги отведем. Вашият свят няма да бъде използван вече като колония.

— Това беше съобщението, което чух в Бротър, когато пристигнахте преди три дни.

— Исках да съм сигурен, че ще разбереш, че това е постоянно решение. Ние няма да се върнем. Вашият свят е поставен под забрана на Общността. За нашите условия това означава следното: аз мога да ви обещая, че вече никой няма да идва тук, за да сече дърветата или да взима земите ви, докато съществува тази Общност.

— Никой от вас никога няма да се връща. — каза Селвър, без да поясни потвърждение ли е това или въпрос.

— Поне за пет поколения. Никой. След това, може би, няколко души — десет до двайсет, не повече от двайсет, може да дойдат, за да говорят с вашите хора, да изучават вашия свят, както правеха това някои от хората тук.

— Учените, спецовете — каза Селвър и се умисли. — Вие решавате нещата отведнъж, вашите хора. — отново без да поясни изявление ли прави, или задава въпрос.

— Какво искаш да кажеш? — попита предпазливо командирът.

— Ами, казвате, че никой от вас няма да сече дърветата на Атши и всички спират да го правят. А при това живеете на много места. Например, ако предводителката на Карач издаде някаква заповед, на нея няма да се подчиняват хората от съседното село, а в никакъв случай всички хора в целия свят, по едно и също време.

— Така е, защото вие нямате едно единно правителство, но ние го имаме сега и аз те уверявам, че неговите заповеди се изпълняват от всички и веднага. Но всъщност, струва ми се — поне по историите, които ми бяха разказани от колонистите тук, че ти се издал една заповед, Селвър, и на нея са се подчинили всички, на всички острови тук и веднага. Как успя да постигнеш това?

— По онова време аз бях бог. — каза без каквото и да е вълнение Селвър.

След като командирът си отиде, дойде високият бял мъж и попита дали може да седне в сянката на дървото. Той беше по-внимателен и наистина много умен. Селвър изпитваше някакво неудобство в негово присъствие. Също като Любоф, този човек можеше да бъде нежен, можеше да разбира и самият той да остава абсолютно неразбран. Защото и най-милият от тях беше някак далечен, недосегаем, също като най-жестокият. Ето защо присъствието на Любоф в ума му продължаваше да е болезнено, докато сънищата, в които виждаше и докосваше мъртвата си жена Тийле, бяха безценни, изпълнени със спокойствие.

— Когато бях тук преди — каза Лепенън, — аз се срещах с този човек — Радж Любоф. Нямах голяма възможност да разговарям с него, но си спомням какво каза. Имах време да прочета някои от неговите проучвания за твоя народ. Неговите произведения, както казваш ти. До голяма степен благодарение на тези произведения сега Атши е освободен от Земната колония. На тази свобода, предполагам, е посветил живота си Любоф. Ти, като негов приятел, ще разбереш, че дори смъртта не му попречи да достигне своята цел, да довърши своето пътуване.

Селвър продължи да седи без да промълви нито дума. Неспокойството в съзнанието му се превърна в страх. Този човек говореше като велик съновидец. Той въобще не му отговори.

— Дали ще ми кажеш едно нещо, Селвър, ако въпросът ми, разбира се, не те обижда. След това няма да питам нищо друго… Имало е избиване в лагера Смит, след това на това място — Ешсен, и накрая в лагера на Ню Ява, където Дейвидсън е водил група бунтовници. Това е било всичко, оттогава не е имало нищо такова… Истина ли е? Не е ли имало повече убийства?

— Аз не съм убил Дейвидсън…

— Това не е от значение — каза Лепенън, без да схване значението на думите му. Селвър искаше да каже, че Дейвидсън не е мъртъв, а Лепенън си помисли, че Дейвидсън е бил убит от някой друг. Успокоен, че и юменът може да сгреши, Селвър не го поправи.

— Значи не е имало повече убийства, така ли?!

— Нито едно. Те ще ви кажат — отвърна Селвър и кимна към полковника и Госи.

— Имам предвид — между вашите хора. Атшияни да са убивали атшияни?

Селвър мълчеше. Вдигна поглед към Лепенън, към странното лице, бяло като маската на Ясеновия дух, което се промени, когато очите им се срещнаха.

— Понякога пристига някой бог — каза Селвър. — Той носи със себе си нов начин, по който се вършат нещата, или нещо ново, което може да се прави. Нов начин, по който да се пее. Или нов вид смърт. Той ни донася това през моста между съновремието и световремието. И след като направи това, то вече е направено. Не могат да се правят неща, които съществуват в света и да се изпращат отново в съня, да се задържат вътре в съня чрез прегради и преструвки. Това е ненормалност. Което е, то е! Няма никакъв смисъл да се преструваме сега, че не знаем как да се избиваме един друг.