Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Полковникът изглеждаше слаб и обикновено жълто-кафявата му кожа сега изглеждаше кално жълтеникаво-сива. Болестта му не беше някаква преструвка.

— И така, на първо място — каза той след като всички се настаниха. Юмените стояха прави, хората на Селвър бяха приклекнали или седяха върху влажните меки окапали дъбови листа. — Преди всичко, бих искал да имаме някаква работна дефиниция за това, какво точно означават вашите условия и каква стойност могат да имат те като гаранция за сигурността на хората, останали под моето командване тук

Последва мълчание.

— Нали разбирате английски, поне някои от вас?

— Да, но не разбираме вашия въпрос, господин Донг.

— Полковник Донг, ако обичате!

— В такъв случай и вие ще ме наричате полковник Селвър, ако обичате.

В гласа на Селвър се бе прокраднала напевна нотка. Той се изправи готов за единоборството, в главата му се носеха мелодии като пълноводни реки, но старият юмен просто стоеше на мястото си — огромен, тежък, гневен — и не приемаше предизвикателството.

— Не съм дошъл тук, за да търпя обидите ви, дребни хуманоиди — каза той, но устните му трепереха, докато изричаше тези думи. Той беше стар, разстроен, унизен. Появилото се предчувствие за триумф напусна Селвър. Нямаше триумф в света, останала бе само смъртта. Той отново седна и каза смирено:

— Не съм имал намерение да ви обиждам, полковник Донг. Ако обичате, повторете въпроса си.

— Искам да чуя вашите условия, а след това вие ще чуете нашите. Няма какво друго да говорим.

Селвър повтори онова, което бе казал на Госи. Донг слушаше с очевидно нетърпение.

— Добре, сега… Вие не сте разбрали, че от три дни в лагера ни има действащо радио.

Селвър знаеше това, защото Ресуан веднага бе проверил дали предметът, спуснат от хеликоптера, случайно не е някакво оръжие. Стражите докладваха, че е радио, и той го беше оставил на юмените. Сега само кимна.

— Така че ние сме в постоянна връзка с трите лагера, двата на Кивгленд и третия на Ню Ява, и ако бяхме решили да разбием обръча на охраната и да избягаме от ограждението, щеше да бъде много лесно за нас — хеликоптерите щяха да ни пуснат оръжие, щяха да прикриват придвижването ни с помощта на бордовите си оръжия, една огнехвъргачка би могла да ни извади от ограждението, а в случай на нужда можеха да използват и бомбите, с които разполагат на борда, а те са способни да ги вдигнат във въздуха целия район. Естествено, вие не сте ги виждали как действат.

— И ако бяхте напуснали ограждението, къде щяхте да отидете?

— Въпросът е, че без да намесваме в това някакви несъществени или погрешно преценени фактори, наистина сега вашите войски имат числено превъзходство, но ние разполагаме с четири хеликоптера в лагерите, които би било безсмислено да опитвате да обезвредите, тъй като те вече са под въоръжена охрана по всяко време, както и цялата ни огнева мощ, така че безпощадната реалност на ситуацията показва нещо, което по принцип се нарича равенство и ние можем да говорим от позиции на взаимно равновесие на силите. Това, естествено, е само временно положение. Ако е необходимо, можем да поддържаме действаща превантивна полиция, за да предотвратим една повсеместна война. Да не говорим, че зад нас стои и цялата огнева мощ на междузвездната флотилия на Земята, която може просто да унищожи цялата ви планета и от нея да не остане и следа в пространството. Но тези идеи са доста неясни за вас, та нека ви кажа колкото се може по просто и ясно — ние сме готови да преговаряме за момента с вас от позиция на равнопоставеност.

Търпението на Селвър се беше изчерпило. Той знаеше, че невъздържаността му е симптом на влошаване на психическото му състояние, но повече не можеше да се контролира.

— Добре тогава, започвайте!

— Преди всичко искам да ви стане ясно, че щом получихме радиото, ние наредихме на хората от другите лагери да не ни носят оръжие и да не правят опити да ни спасяват, както и да не предприемат никакви наказателни акции…

— Постъпили сте разумно. И после какво?

Полковник Донг понечи да отговори гневно, но се спря, лицето му пребледня.

— Няма ли на какво да седна тук? — попита той. Селвър заобиколи групичката на юмените, изкачи се нагоре по склона, влезе в двустайната къщичка и взе сгъваемия стол. Преди да напусне опустялата стая, той се наведе и допря бузата си до грубата повърхност на бюрото, където Любоф седеше винаги, когато работеха със Селвър. Някои от книжата му още стояха там. Селвър ги докосна лекичко. Изнесе стола и го постави върху мократа пръст пред Донг. Старият човек седна, като хапеше нервно устни, а очите му с форма на бадеми се присвиха още повече от болката.