Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Селвър се намираше в малка стая в Ешсен. Вратата не беше заключена, но той знаеше, че ако я отвори, при него ще влезе някакво зло. А докато я държи затворена, всичко ще бъде наред.

Лошото бе, че имаше млади дървета — цяла градина с фиданки — засадени пред къщата. Не плодни или орехови дръвчета, а някакви други — не можеше да си спомни какъв вид точно. Той излезе, за да види какъв вид са дърветата — всички лежаха изпотрошени, изтръгнати от почвата. Селвър подхвана сребристото клонче на едно дърво, от счупения му край бликна кръв.

— Не, не тук, не пак, Тийле — каза той. — О, Тийле, ела при мен преди да умреш.

Но тя не дойде. Само смъртта й беше там, пречупена бреза, отворена врата.

Селвър се обърна и тръгна бързо обратно към къщата. Откри, че тя е построена над земята, като къщите на юмените — много висока и много светла. Пред другата врата, отвъд просторната стая, бе дългата улица на Централ, града на юмените. Пистолетът висеше на пояса на Селвър. Ако се появи Дейвидсън, той може да го застреля. Изчака от вътрешната страна на отворената врата, като поглеждаше към огряната от слънцето улица. Дейвидсън се появи огромен, но побягна толкова бързо, че Селвър не можеше да го задържи на прицел, докато той кръстосваше като луд широката улица, много бързо и все по-близо и по-близо. Пистолетът беше тежък. Селвър натисна спусъка, но огън не се появи, и в пристъп на гняв и обзет от ужас той хвърли пистолета, а с него и съня.

Отвратен и потиснат Селвър плю и въздъхна.

— Лош сън ли бе това? — попита Ибър Дендеп.

— Всички сънища са лоши и са все еднакви — отвърна той, но дълбокото му безпокойство и терзание намаляха още докато говореше. Спокойните утринни лъчи на слънцето се промъкваха накъсани през нежните листа и клони на брезовата дъбрава на Кадаст. Предводителката плетеше кошница от черноствола папрат, защото обичаше пръстите й да бъдат заети с работа, докато Селвър лежеше до нея в полусънна Дрямка.

Вече петнайсет дни беше в Кадаст и раната му заздравяваше, все още спеше много, но за първи път от месеци насам бе започнал да сънува отново буден — редовно, не само веднъж или два пъти на ден и нощ, а в истинския пулс и ритъм на съновиденията, които трябваше да се явяват десет до четиринайсет пъти в денонощния цикъл. И колкото и лоши да бяха сънищата, изпълнени с ужас и срам, той ги посрещаше с радост. Бе се уплашил, че се е откъснал от корена си, че е отишъл прекалено далеч в мъртвата земя на действието, за да може да намери пътя си обратно към изворите на действителното. И ето, въпреки че водата бе много горчива, той отново утоляваше своята жажда.

След съвсем кратък миг пак се озова срещу Дейвидсън, сред пепелищата на изгорелия лагер, но вместо да му пее, този път го удари с камък през устата. Зъбите на Дейвидсън се изпотрошиха, измежду белите парченца рукна кръв.

Сънят беше полезен, директно изпълнение на желанията му, но той го спря, тъй като го бе сънувал многократно още преди да срещне Дейвидсън сред пепелищата на Келме Дева. И много пъти след това. Единственото, което този сън не носеше, бе облекчение. Глътка чиста вода. А Селвър имаше нужда от горчивината. Той трябваше да се върне обратно, но не в Келме Дева, а в дългите ужасни улици на чуждия град наречен Централ, където бе нападнал Смъртта и бе претърпял поражение.

Ибър Дендеп си тананикаше, докато работеше. Тъничките й ръце, покрити с копринен зеленикав пух посребрен от годините, преляха чевръсто черните жилави пръчки. Припяваше песничка за събирачката на папрат, моминска песен: „Събирам си папратови стъбълца, а мисля дали ще се върне той при мен…“

Немощният и старчески глас прекъсваше като песента на щурец. Листата по брезите трептяха, огрени от слънцето. Селвър положи глава на ръцете си.

Брезовата горичка беше почти в центъра на Кадаст. От града тръгваха осем пътеки и като нишки извиваха между дърветата. Във въздуха се носеше ароматът на пушек от запалено дърво, между редеещите клони в южния край на гората се промъкваше дим от домашен комин, проточил се като синя прежда между листата.

При внимателно оглеждане сред дъбовете се забелязваха покривите на къщите на няколко стъпки над земята. Не бяха повече от двеста, но бе трудно да се преброят. Строени от дърво, къщите бяха почти три четвърти вкопани в земята, натъкмени между коренищата на дърветата като бърлога за язовци. Талпените покриви бяха уплътнени с плетеници от малки клончета, борови иглики, тръстика и мъх. Бяха добра изолация, не пропускаха вода и почти не се забелязваха.