Урсула Гуин - Светът се нарича дъбрава

Дейвидсън отново усети ръцете си стабилни, почувства някакво облекчение с цялото си тяло и разбра със сигурност, че не сънува. Отправи се обратно през проливите, за да отнесе новината в Централ. Докато летеше, лицето му започна да се отпуска и прие отново нормалните си, спокойни черти. Не можеха да обвинят него за това нещастие, защото дори не е бил там, когато се е случило. Може би щяха да оценят значението на това, че хорите са извършили нападението си в негово отсъствие, като са знаели, че ще претърпят провал, ако той е бил там, за да организира отбраната. Това щеше да даде поне един добър резултат. Щяха да постъпят така, както трябваше да постъпят по начало — да почистят планетата за настаняване на хората. Сега дори Любоф не можеше да им попречи да унищожат хорите, особено след като разберат, че любимецът на Любоф е предводител на клането. Ще възприемат тактиката „унищожение на плъхове“ за известно време, а може би, само може би, ще възложат изпълнението на задачата на него. При тази мисъл можеше да се усмихне, но лицето му запази спокойствие.

Здрачът бе обагрил в сивкаво морето отдолу. Отпред се разстилаха възвишенията на острова и сумрак покриваше дълбоките гънки, множеството потоци и гъстия листак на дъбравите.

Под напора на вятъра листата се багреха във всички цветове на ръждата и залеза — кафявочервени, бледозелени. Дебелите и ръбести коренища на върбите спускаха зеленясалите си от мъх пипала чак до водата, която също като вятъра се мъкнеше бавно, на леки талази, през препятствията на скалите, коренищата, провисналите клони и окапалите листа.

Нямаше ясна посока, нямаше лъч, непречупен в гората. Всичко бе белязано от клони и листа — вятъра, водата, слънцето, звездите — сложна плетеница от сенки.

Под клоните минаваха пътечки — виеха се край стволовете на дърветата, прескачаха корените. Не вървяха направо, огъваха се пред всяка пречка, гъвкави и пробивни като нервни окончания. Земята не беше суха и твърда, а влажна и пружинираща, продукт на взаимодействието на живи твари с продължителния и сложен процес на отмирането на листата и дърветата. И от богатата почва на това гробище се извисяваха трийсетметрови дървета редом с мънички гъбки, чийто шапчици не покриваха повече от сантиметър.

Във въздуха се носеше тайнствен, неопределим сладникав аромат. Погледът никога не стигаше далеч, освен нагоре, през клоните, където проблясваха звездите. Нямаше нищо чисто, сухо, неплодородно, пусто. Липсваха примамки за очите, нищо не можеше да бъде обхванато с един поглед, нямаше какво да бъде отделено със сигурност от общата маса. Багрите на ръждата и залеза се редуваха в провисналите листа на върбите. И трудно можеше да се каже дали те са кафени-кавочервени, червеникавозелени или просто зелени.

Селвър се появи на пътеката, която се виеше покрай потока. Вървеше бавно и често се препъваше в корените на върбите. Забеляза унесен в дрямка старец и спря. Старецът погледна към него през дългите листа на върбите и го видя в своите сънища.

— Ще ме приемете ли във вашата обител, почтени съновидецо? Пристигам отдалеч.

Старецът остана неподвижен. Селвър приклекна встрани от пътеката близо до потока. Отпусна ниско глава, защото беше изтощен и трябваше да спи. Бе вървял пет дни.

— На съновремието ли принадлежиш или на световремието? — попита го старецът след като дълго мълча.

— На световремието.

— Ела с мен тогава.

Старецът се изправи пъргаво и изведе Селвър по криволичещата пътека от върбовата горичка на по-сухо място, обрасло с дъб и трънак.

— Взех те за бог. — каза той докато крачеше напред. — Пък и ми се струва, че съм те виждал и преди, може би в някой сън.

— Но не и наяве. Аз съм от Сорнол и никога не съм идвал по тези краища.

— Градът ни се нарича Кадаст. Аз съм Коро Мена. От рода на Тръните.

— А моето име е Селвър, от рода на Ясена.

— Има от Ясеновите между нас, както мъже, така и жени. Има и от сватовите ви родове — Брезови и Зеленикови. Нямаме жени от Ябълковите. Но ти не си дошъл да търсиш жена, нали?

— Жена ми умря — отвърна Селвър. Стигнаха до Мъжката обител на възвишение сред млади дъбове. Спряха и пропълзяха вътре през входния тунел. Огън осветяваше вътрешността и старецът се изправи, но Селвър остана както си беше — на лакти и колене. Не можеше да се изправи. Сега, когато бе намерил помощ и удобства, тялото му, изстрадало от понесеното напрежение, отказа да му се подчинява. То се отпусна, очите му се затвориха и Селвър с облекчение и благодарност потъна във великия мрак на съня.