Урсула Гуин: Приказки от Землемория

Твърди се, че драконите се хранят със светлина или огън; те убиват от ярост, за да опазят малките си или за забавление, но никога не изяждат жертвите си. От памтивека чак до царуването на Херу те използвали само най-външните острови на Западния разлив — който трябва да е бил най-източната граница на владенията им — за срещи и за отглеждане на потомството си, и рядко били виждани от повечето жители на островите. По природа раздразними и високомерни, възможно е драконите да са се почувствали застрашени от нарастващото население и от благополучието на Вътрешните острови, което довело до увеличаване на корабния трафик чак извън Западния разлив. Каквато и да е била причината, през тези години те зачестили със своите набези, внезапни и напосоки, над стада и селяни по самотните западни острови.

Една поема от „Ведурнан“ или Разделението, която се знае в Хур-ат-Хур, гласи:

Тоест човешките същества са избрали да притежават неща, а драконите — не. Но така както сред хората съществуват аскети, някои дракони са алчни за бляскави неща — злато, скъпоценни камъни; един от тях бил Йевод, който понякога се появявал сред хората в човешки облик и който превърнал богатия остров Пендор в драконска люпилня, докато не бил прогонен на запад от Гед. Но хищните дракони от „Баладата“ и песните, изглежда, са били подтикнати не толкова от алчност, колкото от гняв, от чувството, че са измамени, предадени.

„Подвизите“ и баладите, разказващи за набези на дракони и контранабези на магьосници, описват драконите като безжалостни като всяко диво животно, вдъхващи ужас, непредсказуеми, но интелигентни и понякога — по-мъдри от чародеите. Макар да говорят на Истинската реч, те са безкрайно измамни. Някои от тях просто се наслаждават от умствените двубои с чародеи, „цепейки аргументите с раздвоения си език“. Също като човешките същества, с изключение на най-великите, всички крият истинските си имена. В баладата „Пътешествието на Хаса“ драконите се описват като могъщи, но подвластни на чувства същества, чийто гняв към нашественическата човешка флота е оправдан от тяхната любов към пустинното им владение. Те се обръщат към героя със следните думи:

Кралица Херу, с прозвище Орлицата, наследила трона от своя баща, Денгемал от дома Илиен. Съпругът й Айман бил от дома Моред. След като царувала тридесет години, тя дала короната на своя син Махарион.

Съветникът-магьосник на Махарион и негов неразделен приятел бил един човек от простолюдието, „безотчи“, безбрачен син на една вещица от вътрешен Хавнър. Той е най-любимият герой на Архипелага и историята му е разказана в „Подвигът на Ерет-Акбе“, който бардовете пеят на Дълготрайния танц.

Дарбите на Ерет-Акбе в магиката се проявили още когато бил момче. Изпратили го в кралския двор, за да го обучават тамошните чародеи, а кралицата го избрала за другар на своя син.

Махарион и Ерет-Акбе станали „братя по сърце“. Те прекарали десет години неразделно, в сражения с каргадците, чиито редки набези от Изтока в последно време се превърнали в продължително колонизиращо и носещо робски гнет нашествие. В продължение на едно поколение или повече Венуей, Торхивън и Ториклите, Спийви, Перегал и части от Гонт били под каргадска власт. При Уей Шелиет Ерет-Акбе сътворил могъща магия срещу каргадските сили, които акостирали при блатото на Уей с „хиляда кораба“ и пълчищата им нахлували по сушата. Използвайки едно призоваване на Древните сили, наречено Водната вещина (навярно същото, което използвала и Елфаран на Солея срещу Врага), той превърнал водите на Шелиетските аязма — свещени извори и езерца в градините на Владетелите на Уей — в потоп, който помел нашествениците назад към морския бряг, където ги чакала войската на Махарион. Нито един кораб от флотилията не се завърнал в Карего-Ат.

Следващият противник на Ерет-Акбе се оказал магьосник, наречен Повелителят на огъня, чиято сила била толкова голяма, че удължил деня с пет часа, въпреки че не успял да изпълни клетвата си — да спре слънцето по пладне и да прогони завинаги тъмнината от островите. Повелителят на огъня приел драконов облик, за да се срази с Ерет-Акбе, но накрая бил сразен с цената на горите и градовете на Илиен, които подпалил по време на битката.