Урсула Гуин - Правилото за имената

Бърт кимна и прошепна:

— Девици.

— Точно така — рече Чернобрадия. — Е, това не може да се понася вечно, нито пък мисълта той да си седи върху съкровището. Тъй че след като Лигата укрепна и Архипелага вече не беше толкова зает с войни и пиратство, бе решено да се атакува Пендор, да се изгони драконът и да се вземе златото и скъпоценностите за хазната на Лигата. Това Лигата винаги е искала пари. И ето ти огромна флотилия, събрана от петдесет острова, и седем Мага, изправени на носовете на седемте най-здрави кораба, плават към Пендор… Стигат там. Акостират. Нищо не помръдва. Всички къщи са празни, чиниите по масите — пълни със стогодишен прах. Костите на стария господар и хората му лежат из дворовете на замъка и по стълбите. А стаите в кулите вонят на дракон. Ама дракон няма. И съкровище няма, няма и едно диамантче колкото маково зърно, няма едно-едничко сребърно мънисто… Като си знаел, че не може да се справи със седем Мага, драконът избягал. Проследили го и открили, че е отлетял на един пустинен остров на север, наречен Удрат; отишли там и какво намерили? Пак кокали. Неговите кокали — на дракона. Но съкровище нямало. Вълшебник, някакъв неизвестен вълшебник от някъде си, сигурно го е срещнал насаме и го е победил, а после е изчезнал със съкровището под носа на Лигата!

Внимателно и с безизразно лице рибарят слушаше.

— Значи вълшебникът ще да е бил могъщ и ловък, за да успее първо да убие дракона, а след туй да изчезне, без да остави следи. Господарите и Маговете от Архипелага не могли изобщо да му хванат дирите — нито откъде е дошъл, нито накъде е заминал. Били склонни да се откажат. Това станало миналата пролет; аз пътешествах три години из Северния разлив и се върнах горе-долу по туй време. И те ме помолиха да им помогна да открият непознатия вълшебник — твърде умно от тяхна страна. Защото освен че самият аз съм вълшебник, за което мисля, че някои от тукашните ахмаци се досетиха, но съм и потомък на Господарите на Пендор. Това съкровище е мое. То е мое и знае, че е мое. Тези глупаци от Лигата не са могли да го намерят, защото не е тяхно. То принадлежи на Пендорския дом и големият сапфир, звездата на съкровището, Иналкил Зеления камък познава господаря си. Виж! — Чернобрадия вдигна дъбовия си жезъл и викна силно, — Иналкил! — Върхът на жезъла засвети със зелен, огненозелен блясък — ослепителна мъгла с цвета на априлска трева, и в същия миг жезълът се килна в ръката на вълшебника, започна да се накланя и се спусна, докато се насочи право към хълма над тях.

— Там, в Хавнор, не блестеше тъй ярко — промърмори Чернобрадия, — но показваше вярната посока. Иналкил отговаряше, щом го викнех. Камъкът си знае господаря. А аз познавам крадеца и ще го сразя. Щом може да надвие дракон, значи е могъщ магьосник. Само че аз съм по-могъщ. Знаеш ли защо, ахмако? Защото зная името му!

Колкото по-арогантен ставаше тонът на Чернобрадия, толкова по-тъп и по-тъп, по-безизразен и по-безизразен изглеждаше Бърт; но при тези думи той трепна, затвори уста и загледа архипелагеца.

— Как… го научи? — попита много бавно.

Чернобрадия се ухили, но не отговори.

— С черна магия?

— А как иначе?

Бърт побледня, но нищо не каза.

— Аз съм Господаря на Пендор, ахмако, и ще си върна златото, което моите деди са спечелили, и скъпоценностите, които моите баби са носили, и Зеления камък! Понеже са мои. А ти, след като победя тоя вълшебник и си отида, ще можеш да разправиш всичко на тъпите си съселяни. Почакай тука. Или, ако не те е страх, можеш да дойдеш и да гледаш. Друг път няма да имаш късмета да видиш един велик магьосник в цялата му мощ.

Чернобрадия се обърна и без да поглежда назад, закрачи по хълма към входа на пещерата.

Бърт го последва много бавно. Спря на внушително разстояние от пещерата, седна под една глогина и се втренчи. Човекът от Архипелага беше спрял; скованата му тъмна фигура стоеше самотна и съвършено неподвижна на зелената издутина на хълма пред зиналата паст на пещерата. Изведнъж той вдигна жезъла над главата си и сапфиреният блясък се разля около него, докато той викаше:

— Крадецо, крадецо на съкровището на Пендор, излез!

От пещерата се чу трясък като от счупен фаянс и тя изплю облак прах. Изплашен, Бърт сниши глава. Когато погледна отново, видя, че Чернобрадия все още стои неподвижен, а на входа на пещерата, прашен и чорлав, е застанал господин Подхълмски. Той изглеждаше малък и жалък: както обикновено, палците на краката му — обърнати един към друг, малките му криви крака — в черно трико. Жезъл нямаше. Че той никога не е имал жезъл, помисли си Бърт изведнъж. Г-н Подхълмски заговори.