Урсула Гуин - Магьосникът от Землемория

Излезли отново в открито море, те плаваха покрай бреговете на Содерс, чиито бели снежни поля чезнеха в подножието на мъгливи хълмове. Гед насочи лодката на юг към води, където големите търговци от архипелага не идват никога — най-външните граници на Разлива.

Веч не се интересуваше от посоката им, тъй като знаеше, че Гед не я избира, а се отправя натам, накъдето трябва. Содерс се смали и избледня зад тях, вълните съскаха и пляскаха под носа на лодката, а сивата морска шир се простираше на всички страни чак до хоризонта.

— Кои земи се намират на пътя ни? — изведнъж попита Гед.

— На юг от Содерс няма никакви острови. На югоизток има много малко, и то на голямо разстояние един от друг — Пелимер, Корней, Госк и Астоуел, наричан още последна земя. Отвъд него — открито море.

— Ами на югозапад?

— Роламени, един от островите в нашия Източен разлив и още няколко островчета наоколо. След него няма други чак до Южния разлив, където се намират Руд, Тум и Ухо, а там не стъпва човешки крак.

— Ние можем и да стъпим — каза Гед кисело.

— Бих предпочел да не правим това — отвърна Веч, — казват, че тази част на света е враждебна, пълна с кости и поличби. Моряците твърдят, че над водите при остров Ухо и Далечен Сор могат да се видят звезди, които не се виждат никъде другаде и още нямат имена.

— Да, на кораба, който ме отведе на Роук, имаше един моряк, който говореше за това. Разказваше още и за салджийския народ, живеещ далеч в Южния разлив, тези хора, които стъпват на сушата само веднъж в годината, за да отсекат дънери за саловете си, а през останалото време по цели дни и месеци се носят по теченията навътре в океана, където няма и помен от земя. Иска ми се да видя тези селища върху салове.

— А на мене не — каза Веч с усмивка. — На мен ми дай земя и земни люде. Всеки в леглото си, морето — в неговото, а аз — в моето.

— Да бях видял всички градове на архипелага! — каза Гед, хванал въжето на платното и вперил поглед в безкрайната сива пустош пред тях. — Хавнър в сърцето на света, Еа, където са се родили митовете, и Шелийт с водоскоците на Уей — всички градове и всички големи острови. А също и по-малките земи, странните острови във външните разливи. Да мина с кораб по Драконовия път далеч на запад. Или да се отправя на север през ледниците право към Хогенската земя. Някои твърдят, че била по-голяма от целия архипелаг, а други — че била само от рифове и скали, сред които плавали ледове. Не се знае. Иска ми се да видя китовете в северните морета… Ала не мога. Трябва да следвам предначертания си път и да обърна гръб на светлите брегове. Прекалено много бързах, а сега нямам време. Продадох слънчевата светлина, градовете и далечните земи за шепа власт, за една сянка, за мрака. — И Гед постъпи като истински жрец и превърна страха и съжалението си в песен — полуизпята, скръбна песен, която едва ли отправяше само към себе си.

— „О, дано още веднъж зърна яркото огнище на земята, белите кули на Хавнър“… — изговори приятелят му в отговор на думите на героя от „Подвизите на Ерет-Акбе“.

Така се носеха те по пустата водна шир, без да се отклоняват от пътя си. През този ден не видяха нещо повече от едно ято среброперки, насочили се на юг. Как веднъж не подскочи някой делфин. Как някоя чайка или гларус не нарушиха с полета си сивата монотонност на въздуха. Щом изтокът се смрачи, а западът поруменя, Веч извади храната, раздели я помежду им и каза:

— Това е последната бира. Пия за онази, която се е сетила да сложи бъчвичката на борда за жадните в студеното време — сестра ми Яроу.

При тези думи Гед отхвърли безрадостните си мисли, престана да се взира пред себе си в морето и приветствува Яроу по-горещо може би от Веч. Мисълта за нея го изпълни със спомена за мъдрата й детска топлота. Тя не приличаше на никоя от познатите му жени. (Нима въобще бе познавал някоя девойка? Но това и през ум не му мина.)

— Тя е като рибка-бодливка, плуваща в бистър поток — каза той, — беззащитна, ала не можеш я хвана.

Изведнъж Веч го погледна право в очите и се усмихна:

— Ти си жрец по рождение. Истинското й име е Кест. На древната реч „кест“ означава бодливка — Гед добре знаеше това и се зарадва от сърце. Но не след дълго каза тихо:

— Може би не трябваше да ми казваш името й.

— У теб името й е в безопасност както и моето — каза Веч, който не беше постъпил така от лекомислие. — А и ти вече го знаеше, без да ти го казвам…

Червенината на запад се изпепели и след това по-черня. Цялото море и небе потънаха в мрак. Завит с наметалото си от вълна и кожа, Гед се излегна на дъното на лодката да поспи. Хванал въжето на платното, Веч си тананикаше тихо песента от „Подвизите на Енлад“, в която се говори как жрецът Моред Белия напуснал Хавнър с кораб без гребла и отишъл на остров Солеа, където видял Елфаран в пролетните овощни градини. Гед заспа, преди песента да стигне до печалния край на любовта им, смъртта на Моред и крушението на Енлад, когато огромните и свирепи морски вълни залели овощните градини на Солеа. Събуди се към полунощ и смени Веч, който заспа на свой ред. Малката лодка цепеше развълнуваното море, бягаше пред силния вятър, наклонил платното й, и се носеше сляпо в нощта. Но облаците се бяха разкъсали и преди да пукне зората, иззад кафявите им очертания се показа тънката луна, която огря морето със слаба светлина.