Урсула Гуин: Магьосникът от Землемория

Тъй като магьосницата му говореше неспирно за славата, богатствата и за великата власт над хората които може да добие един магьосник, той се запретна да научи повече полезни неща. Това му се отдаваше бързо.

Тя го хвалеше, децата от селото започнаха да се страхуват от него, а самият той беше сигурен, че много Скоро ще стане велик човек. И продължаваше да напредва с нейна помощ от дума на дума, от заклинание на заклинание, докато стана на дванадесет години и усвои голяма част от знанията й, които не бяха много, но стигаха за една вещица и още повече — за едно дванадесет годишно момче. Тя му предаде всичките си познания за билките и лечението, всичко, което знаеше относно изкуствата за намиране, спояване, поправяне, отключване и разкриване. Изпя му всичките песни и „Великите подвизи“, които знаеше, научи го на всички думи от Истинската реч, които сама беше научила от своя учител-заклинател. А Дюни бе научил и разни трикове, шеги и заклинания за илюзия от гадателите на времето и странствуващите фокусници, които обикаляха градовете на Северната котловина и Източната гора. Имено с едно от тези леки заклинания той показа за първи път, че в него се таи велика сила.

В онези дни Каргадската империя беше могъща. Тя обхващаше четирите огромни острова между Северния и Източния разлив — Карего-Ат, Атуан, Хур-ат-Хур и Атнини. Езикът, който се говори там, не прилича на никой от езиците на архипелага или останалите разливи а хората са диви, белокожи, жълтокоси и свирепи и обичат кървавите гледки и миризмата на горящи градове. Предната година с многобройна, неудържима флота от кораби с алени платна те бяха нападнали Торикълските острови и здраво укрепения Торхийвън. Новината за този набег се разнесе на север, стигна и до Гонт, но владетелите му се занимаваха по това време с морско разбойничество и не обърнаха много внимание на чуждоземните злочестини. После в ръцете на каргите падна Спеви. Те го плячкосаха и опустошиха, а народа му поробиха и той си остава и до днес остров, потънал в разрушения. Жадни за завоевания, след това каргите отплаваха към Гонт на тридесет огромни кораба, които се появиха пред Източното пристанище. С битка си проправиха път през града, завзеха го, изгориха го, оставиха корабите си под охрана в устието на Ар и се отправиха нагоре към котловината, като рушаха, плячкосваха и избиваха хора и животни. По пътя се разделиха на банди и всяка грабеше, където си поиска. Бегълци дойдоха да предупредят селата, разположени във висините. Съвсем скоро селяните от Десетте елши видяха как пушек затъмни небето на изток и онези, които се изкачиха през нощта на Високия скат, съзряха потъналата в мъгла котловина набраздена от червени пожари. Готовите за жътва поля бяха подпалени, а овощните градини — изгорени; плодовете се печаха на пламтящите клони, а хамбарите и чифлиците тлееха в развалини. Някои от селяните избягаха нагоре по клисурите и се скриха в гората, други се приготвиха да бранят живота си, а трети не направиха нито едното, нито другото, а седнаха и занареждаха отчаяно. Магьосницата избяга, скри се съвсем сама в една пещера горе на стръмнината Капърдинг и запечата отвора й със заклинания. Бащата на Дюни, ковачът, беше сред тези, които останаха, защото не искаше да изостави ковачницата, където бе работил петдесет години. През цялата нощ той неуморно изчукваше каквито метали му попаднеха и правеше от тях върхове за копия, а помощниците му ги привързваха към дръжките на мотики и гребла, тъй като нямаше време да ги втъкнат в тях както подобава. В се-лото не се намираше друго оръжие освен ловни лъкове и къси ножове, тъй като планинското население на Гонт не е войнствено — то се слави не с воини, а с крадци на кози, морски разбойници и магьосници.

При изгрев слънце се спусна гъста бяла мъгла — нещо обикновено за есенните утрини в низините на острова. Сред колибите и къщите си по криволичещата улица на Десетте елши селяните чакаха с ловните си лъкове и новоизковани копия. Без да знаят дали каргите са наблизо или далеч, те стояха безмълвни, вторачили поглед в мъглата, която скриваше от очите им всички форми, разстояния и опасности.

Дюни беше сред тях. Цяла нощ се беше трудил с ковашкото духало, бе свивал и разтягал двата дълги ръкава от козя кожа, които поддържаха огъня със силна струя въздух. От тази работа сега ръцете го боляха толкова много и така трепереха, че не можеше да насочва копието, което си бе избрал. Не виждаше как би могъл да се бие или да бъде полезен на себе си или на съселяните си. Измъчваше го мисълта, че ще умре твърде млад, набучен на каргска пика и ще отиде в земята на мрака, без да е узнал собственото си име, истинското си име на човек. Погледна слабите си ръце, мокри от студената роса на мъглата и го обхвана ярост пред слабостта му, защото познаваше силата си. Той носеше в себе си сила, стига да знаеше как да я използва. Затова се помъчи да открие измежду всички познати заклинания нещо, което би дало предимство на него и другарите му или поне някаква възможност. Но само нуждата не е достатъчна, за да се отключи силата, трябва и знание.