Иван Грозев - Иксклетън — Великият меч

Толуен заинтригуван запита:

— А, ти, как научи това?!

— Не слушаш ли добре?! Аз черпя спомени от меча. Аз виждам това, което той е видял.

Толуен продължи:

— Нильом, знаеш ли, защо драконите се отказаха от атаката над Морна?

— Да! Аз ги помолих! Водеше ги моят стар приятел Дрокосоновор!

Лесонир продължаваше със своята наблюдателност:

— Щом кръвта на онзи бог е в меча, ти не били трябвало да виждаш спомените му?! Можеш ли да ни го опишеш?!

Арен се усмихна:

— Не е нужно — той безсмъртен, тоест не остарява, но може да бъде убит и всички ние го познаваме. Защото той е…

Лесонир и Толуен зяпнаха и сигурно, ако можеха, щяха да погълнат с очи Арен. Но Нильом пречупи коляно и през смях каза:

— Приятно ми е да се запознаем подобаващо — без лъжи и измами! Истинското ми име е Норич Ивор Лотус Йонос Муринуз. Бог, втори клас… За своя препоръка ще спомена, че има само един носител на ранга Първи Клас.

Елфът и джуджето се спогледаха въпросително и се усмихнаха.

Екотът на гласовете на Лесонир, Арен, Нильом и Толуен се разнесе из висините. Отекнаха думите им над побелелия Вордонар, над армиите на Иксклетън, заети с потушаването на пожарите. Преминаха над мръсните блата Корнич, спуснаха се волно по планините на Вордор. Екотът преплува с водите на реката Стак, разля се из Морна и Ефет, Лесория, Литерон, Оберон… и накрая достигна огромния океан разделящ света на два континента. И с този отзвук от думи се разля добро по света, защото всички чуха за мощта на Иксклетън. Бе съществувала опасността, но умря с омразата.

А на другия край на света — съседния континент –, където от незапомнени времена живееха лютисрите, където древните богове ги бяха заточили, се разнесе легендата за това, как човек, джудже и елф, придружени от древен бог сразили зло, дошло от друга вселена.

И в многотомната енциклопедия, следяща развитието на еволюцията, лютисрите въведоха нова глава: „Боговете се намесиха в нашето изкуствено забавяне на естествения възход на видовете и това доведе до създаването на малко разумни видове — хора, джуджета, магьосници, елфи, дракони и няколко по-слаби интелекта. Заради божествената намеса сега тролите, орките, различните чудовища, а дори и орлите (слуги на елфите) имат акъл, колкото да си сметнат печалбата и да общуват. Ако боговете бяха помислили преди да действат, днес, гореуказаните форми щяха да са способни да оценят красивото и доброто. Според критериите за развитие на интелекта, издадени от Лютисреният Център по Еволюция на Чужди Планети (ЛЦЕЧП), тези видове нямат шанс да се поместят нагоре по еволюционната стълбица, дори и с наша помощ. Е, можем да сме благодарни, че се развиха поне няколко интелигентни форми на живот. … КРАЙ. … ПП: Копие да бъде изпратено на местния орган, отговарящ за еволюционната история на планетата! Оригиналът да бъде предаден на Съвета в Роторна: вселена — Лина, галактика — Оркос, планета — Роторна, крайна цел — Съвета…“

Лютисрите станаха свидетели на последния щрих в картината. Те видяха, как Лесонир се усмихна на своите приятели и погледна опустошаващите пожари. Те чуха неговия мислен вик и разгадаха болката, заливаща го на талази. Защото той бе елф, а елфите винаги тъгуват за безсмислено похабения живот. И сега той усещаше злокобността на смъртта.

Арен стана и се приближи до своя приятел, който неумолимо следваше с поглед пътя, по който бе минала разрухата. Човекът сложи ръката си върху рамото на този тъй добър приятел, но това не попречи на сълзите да се разлеят. И Арен отново си припомни словата, гласящи, че елфите могат да оплакват с векове.

Но това не бяха обикновени, елфически сълзи. Те не капеха бавно — една по една., а се стичаха на цели потоци по очите, изпълнени с болка.

Лютисрите, през уреди подобни на телескопи, съзряха, как пожарът бе укротен по невиждан начин.

Елфическите сълзи оформяха локви, които преминаваха в потоци. Новообразуваните рекички пък на свой ред образуваха потопи. И до полунощ на войските на Иксклетън се наложи да се прикрият в крепостта, защото долината се бе превърнала в море, а в средата му се издигаше островът с Вордонар.

И тоталното чудо настъпи, когато водите се отдръпнаха и представиха разорени, плодотворни поля, разсичани от множество рекички, поточета и езерца. А най-невъзможно бе, че след час земята бе осеяна от красиви цветова, дървета надигнаха корони и стволове, риба подскачаше във водоизточниците, а животни преминаваха по новообразувани, затревени могилки и хълмове.