Кристина Дод - Вълнуващи нощи

Милисънт тичаше след него.

— Ти си извършил всички геройства, които полковник Оугли е описал в книгата си, нали?

— Може би.

— Значи можеш да я спасиш. Ще го направиш ли?

— Може би. — Робърт се опитваше да си припомни как изглежда затворът в Джилмайкъл. — Зависи къде са я затворили. Аз играя с подправени карти, а те имат всички козове.

При следващите думи на Милисънт придружаващите ги лакеи се спогледаха ужасено.

— Не може ли някой от мъжете да те придружи? — полита тя. — Ако искаш, аз ще дойда с теб и ще ти помагам.

Предложението й беше наистина трогателно.

— Не, мила, не. Никой не може да ми помогне. Работата е мръсна и болезнена и… — За първи път, откакто бе слязъл от седлото, обърна внимание на сестра си. Безличното сиво пате бе изчезнало окончателно. Милисънт изглеждаше красива и блестяща като в нощта на бала. — Кори сигурно е загубил ума си по теб?

— Да. — Гласът й прозвуча неочаквано рязко. — Поне така предполагам.

— Какво е станало? Да не ти е направил нещо?

Милисънт вървеше редом с него, без да се оплаква от дългите му крачки.

— Каза ми, че няма ла си замине, докато не се върнеш. Бил длъжен да остане тук и да ме подкрепя в трудните часове. — Очите й засвяткаха опасно. — Все още не мота да разбера какво общо имат с обещаната подкрепа подробните разкази за ловните му успехи и фактът, че ходи подире ми като кученце.

Докато бързаха към оборите, мрачното лице на Робърт постепенно се разведри. Сестра му беше страхотна жена.

— Кори не е нищо повече от един грамаден, обикновен… ловец на лисици — заключи тя. Очевидно старият му приятел беше изпаднал в немилост и нямаше надежда положението да се промени.

— Права си, скъпа сестричке. Никога не е бил нещо повече от ловец на лисици.

Тя изчака, докато брат й се осведоми от ратайчетата къде чака оседланият Блейз.

— Мислех си… — започна нерешително.

— Мислила си, че зад красивата външност на Кори се крие нещо като дух? Нито искрица. Той е суетен и егоцентричен, несъобразителен и е свикнал жените да падат в краката му. — Робърт влезе в обора. — Но има и добри качества. Мога да кажа в негова защита, че в сърцето му няма и капчица фалшивост. Ако ти е разказвал ловните си истории, значи се е влюбил безсмъртно в теб.

— Може би, но аз не съм влюбена в него — отговори с безразличие Милисънт.

Пепърдей още се мъчеше с Блейз. Жребецът не позволяваше да го докосват други мъже, освен Робърт.

Лордът взе фойерверките от ръцете на чакащия лакей и ги прибра в чантата.

— Мислиш ли, че Кори ще поиска ръката ти? — попита през рамо той.

— Вероятно. Но аз не искам да се омъжа за него. Или поне не сега.

Робърт стигна с две крачки до Пепърдей и му махна да се отдалечи.

— Какво смиташ да правиш? — попита с интерес той, докато стягаше ремъците на седлото.

— Смятам да взема Прюдънс и да отидем в Единбург. — Милисънт му подаде юздата. — Там има много повече възможност. Прюдънс ще се забавлява, а аз ще се запозная с тамошните мъже.

Докато слагаше юздите на Блейз, Робърт се питаше дали Милисънт се е променила буквално за една нощ или винаги е била такава, само че не е знаела как да живее според истинското си аз. Метна чантите на седлото и се обърна към нея:

— Значи искаш да се омъжиш за някой, който ти харесва повече от Кори?

— Имам свое състояние, нали знаеш? Може би никога няма да се омъжа. — Тя го целуна по бузата. — Не мога да повярвам, че си още тук. Хайде, тръгвай най-после! Трябва да спасиш принцеса Кларис. Съдията е негодник и иска да й причини зло. И бъди сигурен, че след тази история вече никой няма да смята полковник Оугли за герой. Аз ще се погрижа.

Робърт се метна на седлото и излезе в галоп от двора. Милисънт вдигна ръка за довиждане и извика подире му.

— Върни Кларис у дома!

Кларис седеше на желязната кушетка в крепостта на Джилмайкъл, вдигнала колене към гърдите си, и се питаше дали плъховете ядат принцеси.

Вероятно. За съжаление.

Още по-лошо беше, че умираше за сън. От залавянето й бяха минали ден и половина и нито за миг не бе затворила очи.

Излезе от Фрея Крегс на гърба на жалка кранта, набавена от полковник Оугли, в ада да иде дано! Духаше силен вятър, лееше се дъжд. Ръцете й бяха вързани отпред, сякаш беше опасна криминална престъпница, способна да избяга от цяла рота въоръжени английски войници.

Прекараха нощта в малка страноприемница в Стоор, градче точно зад английската граница. Очевидно Оугли и Феърфут се надяваха границата да ги предпази от гнева на Хепбърн.