Д. Судзуки - Увод в дзен-будизма

„Когато един пие, друг се напива.“

„Кой е учителят на всички буди — минали, сегашни и бъдещи? Нашият готвач.“

„Миналата нощ изцвили дървен кон и каменен човек подскочи весело.“

„Виж, облак прахоляк се вдигна от океана и тътенът на вълните се понесе над сушата.“

Понякога Дзен ще зададе такива въпроси:

„Вали като из ведро; как би го спрял?“

„Когато пляскаш с две ръце, се чува звук. Чуй звука от пляскането с една ръка.“

„Ако си чул звука от пляскането с едната ръка, можеш ли да направиш така, че и аз да го чуя?“

„Когато виждаме около нас да се извисяват планини и морета да запълват падини, защо четем в свещените сутри, че дхарма предполага еднородност и че няма нищо високо и нищо ниско?“

Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Или те преднамерено се отдават на заблуждения? Нямат ли всички тези твърдения друг, вътрешен смисъл, друго, познавателно предназначение освен това — да предизвикват у нас объркване? Към какво разбиране за нещата всъщност ни води Дзен чрез тези очевидни безсмислици и ирационални съждения? Отговорът е прост. Целта е да придобием съвършено нова гледна точка и от нея да разгадаваме тайните на живота и природата. Това е така, защото Дзен е стигнал до окончателния извод, че обикновеният логически процес на разсъждение е безсилен да доведе до пълно удовлетворяване на нашите най-дълбоки духовни потребности.

Обикновено смятаме, че твърдението „А е А“ е неоспоримо и че предположението „А не е А“ или „А е Б“ е немислимо. Ние никога не сме били в състояние да отхвърлим тези условности на познанието — негови неизменни атрибути. Но ето че сега Дзен заявява: думите са само думи и нищо повече. Когато за нас думите престанат да съответстват на фактите, идва време да се разделим с думите и да се върнем към фактите. Докато логиката има практическа стойност, тя трябва да бъде използвана, но когато престане да бъде полезна или когато се опитва да излезе извън определените й рамки, трябва да извикаме „Стоп“. Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Защото тогава вече разбираме, че „А е не-А“, че логиката е тесногръда, че така наречената алогичност в крайна сметка не е непременно алогична, че привидно ирационалното си има своя собствена логика, която съответства на истинската същност на нещата. „Вървя си с празни ръце, а в тях държа лопата!“ Тази фраза напълно ни задоволява, защото, колкото и да е странно, именно това противоречие сме търсили още от пробуждането на разума ни. Пробуждането на разума не означава неговото налагане, а излизането извън пределите му. Значението на твърдението „А е А“ се разбира само когато „А не е А“. Да бъдеш самият себе си означава да не бъдеш себе си — такава е логиката на Дзен и тя удовлетворява всичките ни стремления.

„Цветето не е червено, върбата не е зелена.“ Последователите на Дзен възприемат това като нещо напълно приемливо. Докато обмисляме логически извод, ние сме оковани, духът ни не е свободен и истинските факти от живота ни убягват. Но сега вече държим ключа към решенията, ние сме господари на действителността, думите са загубили властта си над нас. Ако искаме да не наречем лопатата лопата, имаме пълното право да го направим — не е необходимо лопатата винаги да си остава лопата. Нещо повече, според Дзен това изразява по-точно действителното състояние на нещата, което не може да бъде обвързано с имена.

Освобождаването от тиранията на имената и логиката е същевременно и духовна еманципация, защото душата вече не е раздвоена и противопоставена сама на себе си. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но този възглед е претърпял революционна промяна и най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство.