Виктор Суворов: Освободителят

— Ъъъ... — казах аз. — Изобщо мой е. Благодаря. А къде го намерихте?

— Един от нас очевидно ви го е задигнал.

— Заради това ли го обработихте толкова зверски? Той ме погледна внимателно в очите.

— И заради това.

Кошице — Прага

Тревогата обявиха към пет часа заранта. В гората студът е кучешки. Искаше ми се само да спя, забил нос в яката на шинела. Изпълзях бавно изпод топлия шинел, главата ми бучеше от снощната веселба — нито една душа в цялата рота не беше се помръднала след сигнала за тревога. Само за месец дисциплината спадна до катастрофално равнище.

Изрових от дълбините на паметта си една специално подготвена за подобни случаи тирада и тихо, без кой знае каква злоба я изрекох на ухото на ротния старшина, който се преструваше на заспал. Старшината мигновено скочи: не че беше се уплашил от заканите ми. Не. Просто фразата беше доста натруфена.

Старшината тръгна покрай редиците заспали войници и сержанти и взе да ги сритва и да ги псува на майка.

Когато ме будят на разсъмване след нощ в студена гора, винаги ставам много зъл. Не знам защо. В гърлото ми се струпваха най-мръсни псувни и аз се озъртах да видя върху чия глава да ги изсипя. Но когато си кръстосахме погледите с първия срещнат войник, се сдържах. В очите му имаше май повече злоба, отколкото в моите. Мръсен, брадясал, неподстриган, много седмици невиждал гореща вода, автоматът през рамо и пълни паласки с патрони. Само да го закачиш сега — ще те убие, без да се замисли.

Офицерите бяхме събрани на съвещание. Началник-щабът на полка обяви бойна заповед, според която нашата дивизия спешно се предаваше от 38-а армия от Прикарпатския фронт на 20-а гвардейска армия от Централния фронт. Предстоеше ни да извършим многостотинкилометров преход през цялата страна и надвечер да се разгърнем северно от Прага за прикриване на войските от 20-а гвардейска армия. Цялата верижна техника: танкове, влекачи, тежки бронетранспортьори — бе заповядано да оставим тук и да се движим като екскурзианти, използвайки колесните машини.

Заповедта беше абсолютно неразбираема, включително и за началник-щаба, който я беше получил от горе. Но време за дискусии нямаше. Бързо формирахме колоните, сигналът за готовност — белите флагчета започнаха да се появяват над командирските люкове (при прехвърляне на войските радиовръзката е забранена). Най-сетне бели флагчета се появиха над всички машини. Сигналистът на челната машина повъртя флагчето над главата си и ясно посочи на запад и ние пак потеглихме към неизвестността.

Темите за тревожни размисли бяха достатъчно. Ако приемем силата на танковете за единица, в сравнение с това пехотата е нула. Но тъкмо онази нула, която от единицата прави десетка. Танковете и мотопехотата във взаимодействие са несъкрушима сила. Сега ние с лудешка скорост хвърчехме в нашите „ковчези на колела“ през страната, зарязали танковете си. Без тях, без тази единица, се превръщахме в нула, макар и много голяма. Възникваше въпросът на кого и за какво е нужно това. Нещо повече, тръгнахме без верижните влекачи, тоест без артилерия. И това окончателно ни убеждаваше, че не отиваме на война. Тогава къде и защо? Нима в района на Прага няма достатъчно наши войски?

По време на кратките почивки, докато войниците дозареждаха машините и ги проверяваха, офицерите, събрани в кръг, споделяхме най-лошите си опасения. Още никой не смееше да произнесе гласно страшната диагноза, но във въздуха вече висяха трите смразяващи думи „разложение на войските“.

Ах, ако чехите стреляха!

В нашите войски, особено в пристигналите от Прикарпатието, по онова време имаше много офицери, служили в Унгария през 56-а година. За освобождението на Унгария Съветската армия плащала с кръв. В Чехословакия цената беше по-висока. Плащахме с разложение. Работата е там, че когато по теб стрелят, ситуацията се опростява пределно. Не ти се налага да мислиш. Замислените ги убиват първи.

През първите дни в Чехословакия всичко се развиваше тъкмо така: те ни замерят с домати, ние стреляме с автоматите във въздуха. Но много скоро всичко се промени. Обмислена тактика ли е било това или стихийно явление, не знам, но хората започнаха да се отнасят към нас съвсем другояче. По-меко.

А за подобно нещо нашата армия, израснала в парникова изолация от целия свят, не беше готова. Започна се взаимно, изключително опасно сближаване на населението и войниците. От една страна, населението на Чехословакия изведнъж разбра, че огромната маса наши войници си нямат представа къде и защо се намират. И сред населението, особено селското, към войниците ни започна да се проявява чувство на някакво неразбираемо за нас състрадание и жалост. Липсата на враждебност спрямо обикновените войници породи във войнишката маса недоверие към официалната ни пропаганда- нещо не се пасваше. Теорията противоречеше на практиката. От друга страна, сред войниците с невиждана бързина започна да се разпространява мнението, че контрареволюцията е положително явление, което повишава жизненото равнище на народа. На войниците съвсем не им беше ясно защо е нужно да се смъква такава красива страна до състоянието на нищета, в което живеем ние. Особено силно беше това чувство сред съветските войници, дошли в Чехословакия от ГДР. Работата е там, че тези елитни съединения са комплектувани в по-голямата си част от руски войници. А руския народ в СССР го снабдяват поне два пъти по-зле от моя украински народ и много пъти по-зле от народите на Средна Азия и Кавказ. Гладни бунтове като Новочеркаския възникват именно сред руснаците, а не сред народите на Кавказ, където едва ли не всяко трето семейство има собствена лека кола.