Виктор Суворов - Освободителят

— Помнете ми думата... Нещо сме оплели конците... Нашите съветници са се олели...

— Тихо бе, пророк шибан...

Но транзисторът не бързаше да съобщи за победата в Близкия изток:

„В навечерието на славния юбилей...“

— А аз, боляри, съм готов да си острижа брадата, ако не са ни претаковали.

„Нефтодобивниците в Татария, застъпили на трудова вахта...“

-Ама нима...

„. в чужбина...“

-ТИХО!!!

„... Днес другарят фидел Кастро...“

Този път не издържахме всички и по адрес на рунтавия герой изригна такъв фонтан от пожелания и съвети на най-високото равнище на армейското красноречие, бяха изсипани такива рецепти за абсолютно всички полови извращения, за които фидел Кастро изобщо не би могъл да подозира.

„Към събитията в Близкия изток... ожесточени боеве... мъжествена съпротива,.. Газа... Ел-Ариш... солидарност...“

Кратко и неясно. Нито цифри, нито факти. Най-важното, къде ли се намира тоя Ариш, на чия територия, колко далеч от границата.

— Някой да има карта?

— Дали да не прескочим до селото с един бронетранспортьор? Там в училището трябва да има глобус.

— Хайде.

— Щом казаха „солидарност“, значи край.

— Как така край? Че там има хиляди наши танкове, а съветниците ни са още повече.

— Какво ми приказваш за съветниците? Всичките съветници са като нашия командир на дивизията. За нищо не ги бива. Едно учение не могат да проведат като хората. Стават само за парлама.

Докараха глобус. Съвсем мъничък. Ел-Ариш го нямаше на него. А и Израел едвам го намерихме. Успокоихме се. Даже на глобуса арабското превъзходство беше явно.

Но и на другия ден радиото не донесе радостното съобщение за освобождаването на Тел Авив. В радиосъобщенията се появи тревожна нотка: израелската авиация бомбардира мирни градове и села, училища и болници. Ако по мирни хора се стреля в Будапеща или в Новочеркаск, радиото никога не призовава към солидарност, а сега изведнъж си спомниха за миролюбието на арабите. На какво отгоре? Щом столицата на Израел не е била превзета първия ден, щом не са я превзели и на втория ден, излиза, че в нашето военно планиране нещо куца. За такова планиране нашият началник на Генералния щаб заслужава да бъде съден.

Съобщенията бяха мъгляви и противоречиви. Ясно беше, че арабските войски не само не бяха превзели столицата на Израел, а не бяха стигнали до стените й. Това незабавно щяха да го съобщят. Щом е тъй, тогава къде са арабските войски? Ако са прекосили границата, незабавно е трябвало да се озоват край Тел Авив: държавицата е миниатюрна.

— Ех, да бяха дали на арабите Т-64.

— Глупости приказваш. Щом нашите съветници с Т-55 не могат да се справят с допотопните „Шермани“, нищо няма да помогне. Това е едното. А, второ, Т-64 е шибан танк.

Тази мисъл отдавна беше узряла във всяка глава, само дето никой не искаше не само да говори за това, но и да го признае пред самия себе си.

Запознаването ни с танка Т-64 се състоя непосредствено преди да завършим училището, когато новата машина, увита с брезенти, бе докарана и прибрана в закрит хангар. Макар и мимолетно, то беше достатъчно да обикнеш новата машина от пръв поглед. 125-милиметровото оръдие беше най-мощното в света. Никой танк в света никога не бе имал нищо подобно. Освен дето беше свръхмощно, то имаше и автоматично зареждане. Това също го нямаше нито един танк. Началната скорост на снаряда е чудовищна, а скорострелността на оръдието — невъобразима. Снарядите му откъртваха кулите на танковете мишени и ги запращаха на десетки метри. А танковите кули тежат по 8, та дори и по 12 тона.

Ето че се запознахме с 64-ия по-отблизо и възторзите ни полека-лека угаснаха. Свръхмощното оръдие беше неточно. В стремежа си да повишат началната скорост на снарядите конструкторите бяха го направили не набраздено, а гладкоцевно като на Т-62. Мощта беше постигната за сметка на точността. Имаше защо да псуваме: свръхмощно оръдие, което не улучва целта!

Веригите на танка също бяха принципно нови. На всички досегашни танкове те се сменяха на всеки 2000 км. Сега издържаха 10 000 км. Лошото беше, че тези вериги постоянно падаха. Представете си боксьор, на когото по време на решаващ мач постоянно му се смъкват гащетата.

А двигателят беше съвсем калпав.

За обслужване на нашия танков полк бяха изпратени няколко бригади работници и инженери от харковския завод „Малишев“, който официално произвежда дизелови локомотиви, а неофициално — танкове. Работниците и инженерите работеха по цели нощи, но, естествено, не можеха да премахнат заложените в самата конструкция дефекти, колкото и да се стараеха.