Виктор Суворов - Освободителят

Суров човек е генерал-полковникът. Жалко само, че освен от това, как му се отдават почести, не се интересува от нищо друго.

Измежду милиардите хора, населяващи нашата грешна земя, аз съм един от малцината озовали се в истинския комунизъм и, слава Богу, завърнали се оттам живи и здрави.

Това стана така.

В ареста по време на сутрешния развод ефрейтор Алексеев, забождайки мръсния си пръст в нашите омазнени гимнастьорки, обяви припряно: „Ти, ти, ти и ти — обект N8.“ Това значи танковият завод, да се товарят износени вериги: съсипваща работа и абсолютно неизпълними норми.

— Ти, ти, ти и ей тия десетимата — обект 27.

Това е гарата, разтоварване на композиции със снаряди май още по-лошо.

Конвоят веднага подбира поверените му арестанти и ги води да се качват на камиона.

— Ти, ти, ти и ей тия — обект 110.

Това вече е съвсем лошо. Нефтобазата. Чистене на огромни резервоари отвътре. Така се омирисваш на бензин, керосин и други гадости, че после не можеш нито да ядеш, нито да спиш и те цепи главата. Други дрехи не ти дават, а в ареста къпане няма. Но днес май ми се размина.

Ефрейторът се приближава. Къде ли ще ни изпрати днес

— Ти, ти и ей тия тримата — обект 12.

Къде ли е това?

Отведоха ни настрана, конвойният си записа нашите имена и ни даде обичайните 10 секунди за качване в колата, а ние като хрътки, леки и пъргави, се метнахме под чергилото на новичката газка. Докато конвойният се разписваше за нашите души, сръгах с лакът един кльощав курсант с артилерийски емблеми, явно най-опитния измежду нас, който, щом чу цифрата 12, доста се оклюма.

— Къде е това?

— В комунизма, при Чорбаджийката — бързо прошепна то и пак шепнешком тегли една солена псувня.

Като го чух, и аз изпсувах, всеки знае, че по-лошо от комунизма на тоя свят няма.

За комунизма бях чувал, за Чорбаджийката също, но просто не знаех, че това се нарича „Обект N12“.

Конвойният издрънча с автомата си, прескочи през капака и нашата газка, след като изкиха бензинов пушек и се пораздруса, пое по гладките предреволюционни павета право към светлото бъдеще.

Комунизмът се намира в северозападните покрайнини на най-древната славянска столица — майката на руските градове, хилядолетния град Киев.

Макар че заема солидно парче от украинската земя, за простосмъртния просто е невъзможно да го види, невъзможно е да види дори четириметровите му бетонни огради. Комунизмът е закътан в гъста борова гора и е отвсякъде заобиколен от военни обекти: бази, складове, хранилища. И само за да зърнеш оградите на комунизма, първо трябва да се промъкнеш във военна база, която се охранява от зорка стража с картечници и свирепи кучета.

След като отмина последните къщи по Брест-Литовското шосе, газката ни чевръсто се шмугна в алея между два зелени стобора със знак „Влизането забранено“ и около пет минути по-късно стигна до сива дъсчена небоядисана порта, която изобщо не приличаше на вход в сияйното утре. Портата се отвори пред нас и щом ни пусна, веднага се затръшна. Озовахме се в капан за мишки: от двете ни страни високи някъде към пет метра стени, отзад дъсчената, но явно яка порта, отпред — метална, още по-яка. Отнякъде изскочиха лейтенант и двама войници с автомати, преброиха ни на бърза ръка, надникнаха в каросерията, в мотора и под колата, провериха документите на шофьора и на конвойния и зелената стоманена стена пред нас потрепна и плавно се плъзна наляво, разкривайки панорамата на борова гора, прорязана от широк и гладък като самолетна писта път. Всичко друго бях готов да видя зад стоманената ограда, само не и гъста гора.

Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.

Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлив тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твар бяха безгласни; Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.