Джордж Оруел - 1984

Следователно войната, ако съдим за нея по стандартите на предишните войни, е чисто шарлатанство. Тя прилича на схватките между онези преживни животни, чиито рога са поставени под такъв ъгъл, че да не могат да се наранят едно друго. Но въпреки че не е реална, войната не е безсмислена. Тя поглъща излишъка от потребителски стоки и съдейства за поддържането на специфична духовна атмосфера, необходима за йерархическото общество.

Войната, както ще видим, сега е чисто вътрешен проблем. В миналото управляващите групировки на всички страни, независимо че признаваха общото в интересите си и затова ограничаваха разрушителната сила на войната, се сражаваха една с друга и победителят винаги ограбваше победения. В наши дни те изобщо не се сражават една с друга. Всяка управляваща групировка води война срещу собствените си поданици и нейната цел е не да се завземе или да се предотврати завземането на територия, а да се запази непокътната структурата на обществото. Следователно самата дума „война“ въвежда в заблуждение. Вероятно по-точно е да се каже, че ставайки вечна, войната е престанала да съществува. Своеобразният натиск, който тя упражняваше върху човешките същества от неолита до началото на двайсетия век, изчезна и бе заменен от нещо съвсем различно. Резултатът би бил същият, ако, вместо да се сражават една срещу друга, трите супердържави се споразумееха да живеят във вечен мир, всяка една неприкосновена в собствените си граници. Защото в този случай всяка една от тях пак би била самозадоволяваща се вселена, освободена завинаги от отрезвяващото влияние на външната опасност. Мир, който наистина е вечен, би бил същото като вечната война. Това — въпреки че преобладаващото мнозинство от партийните членове го разбират само повърхностно — е съдържанието на партийния лозунг: Войната е мир.

Уинстън спря за момент да чете. Някъде далече изгърмя бомба. Блаженото чувство, че е сам със забранената книга в стая без телекран, не го беше напуснало. Самотата и сигурността бяха физически усещания, примесени някак с умората на тялото му, мекотата на креслото, слабия полъх на вятъра от прозореца, който го галеше по бузата. Книгата го очароваше или по-точно му вдъхваше увереност. В известен смисъл тя не му казваше нищо ново, но това бе част от притегателната й сила. Тя казваше това, което самият той би казал, ако беше в състояние да подреди разхвърляните си мисли. Тя беше плод на ум, подобен на неговия, но много по-могъщ, по-систематичен и по-неподатлив на страх. Най-хубавите книги, осъзна той, ти казват онова, което вече знаеш. Току-що се беше върнал на първа глава, когато чу стъпките на Джулия по стълбите и скочи от креслото да я посрещне. Тя пусна кафявата си чанта за инструменти на пода и се хвърли в прегръдките му. Не се бяха виждали повече от седмица.

— Получих книгата — каза той, щом се отделиха един от друг.

— О, така ли? Добре — отвърна тя без голям ентусиазъм и почти веднага коленичи до нафтовата печка, за да направи кафе.

Върнаха се на тази тема едва половин час след като си бяха легнали. Вечерта беше достатъчно хладна и се бяха покрили с одеяло. Отдолу идваха познатата песен и тътрузенето на обувки по калдъръма. Яката жена с червендалести ръце, която Уинстън видя още при първото си идване, беше почти неотделима част от двора. Сякаш маршируваше между коритото и въжето по всяко време на деня, като ту запушваше устата си с щипки за дрехи, ту запяваше жизнерадостна песен. Джулия се беше отпуснала в своята половина на леглото и изглеждаше готова да потъне в сън. Уинстън се пресегна за книгата, която лежеше на пода, и седна, облегнат на таблата на леглото.

— Длъжни сме да я прочетем — каза той. — Ти също. Всички членове на Братството са длъжни да я прочетат.

— Ти я чети — каза тя със затворени очи. — Чети я на глас. Така е най-добре. И междувременно ще ми обясняваш.

Стрелките на часовника отбелязваха шест, което означаваше осемнайсет часа. Пред себе си имаха още три или четири часа. Уинстън подпря книгата на колене и зачете:

През всички епохи, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на неолита, в света е имало три групи хора — висши, средни и низши. Делили са се по различен признак и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка епоха, но основната структура на обществото винаги е оставала същата. Дори след дълбоки катаклизми и привидно необратими поврати неизменно се е възстановявал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща в изходно положение, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока.