Джордж Оруел - 1984

Също така беше ясно обаче, че всеобщото увеличаване на благата заплашва със смърт — в известен смисъл дори вече беше смърт за йерархическото общество. В свят, където всеки има кратък работен ден, достатъчно храна, живее в къща с баня и хладилник и притежава кола или дори самолет, най-очевидната и вероятно най-съществената проява на неравенство вече ще е изчезнала. Станало веднъж всеобщо, богатството не може да е отличителна черта. Без съмнение, възможно е да си представим общество, в което богатството, в смисъл на лично притежание и луксозни вещи, ще бъде разпределено справедливо, тъй като властта ще остане в ръцете на малобройна, привилегирована каста. Но на практика такова общество не би могло да остане за дълго стабилно. Защото, ако всички еднакво се радват на свободно време и сигурност, преобладаващата маса човешки същества, които обикновено са затъпели от бедност, ще се образоват и ще се научат да мислят самостоятелно; а веднъж постигнали това, те рано или късно ще разберат, че привилегированото малцинство няма никаква функция, и ще го пометат. В края на краищата йерархическото общество може да съществува единствено върху основата на бедността и невежеството. Връщането към пасторалното минало, за което някои мислители от началото на двайсети век мечтаеха, не бе практическо решение. То влизаше в противоречие с тенденцията към механизация, станала едва ли не инстинктивна почти в целия свят; нещо повече, всяка страна, изоставаща в индустриалното си развитие, е безпомощна във военно отношение и непременно ще бъде управлявана пряко или непряко от по-напредналите си съперници.

Не беше задоволително и решението масите да се държат в бедност, като се ограничава производството на стоки. До голяма степен така бе в последната фаза на капитализма, някъде между 1920 и 1940 година. В много страни икономиката беше оставена в застой, земята не се обработваше, средствата за производство не нарастваха, на голяма част от населението се отказваше правото на труд, а полугладното им съществуване се поддържаше чрез държавна благотворителност. Но това също водеше до отслабване във военната област и тъй като наложените лишения бяха очевидно ненужни, съпротивата ставаше неизбежна. Проблемът беше как да се въртят колелата на промишлеността, без да се увеличава реалното богатство на света. Трябваше да се произвеждат стоки, но не биваше те да се разпределят. На практика единственият начин да се постигне това бе чрез непрестанна война.

Основната цел на войната е унищожаването не непременно на човешкия живот, а на продуктите на човешкия труд. Войната е начин да се разрушават или да се изпращат в стратосферата, или да се потапят в дълбините на океана материални средства, които иначе биха били използвани за прекалено повишаване на благосъстоянието на масите и оттук в последна сметка — за прекаленото им образование. Даже когато самите оръжия не се унищожават, тяхното производство все пак е подходящ начин да се изразходва работна сила, без да се създаде нещо, което може да се консумира. В една плаваща крепост например е вложен труд, с който биха били построени няколко стотици търговски кораба. Накрая тя се бракува като остаряла, без някога да е донесла някому полза, и с нови огромни разходи се строи друга плаваща крепост. По принцип военните разходи винаги се планират така, че да поглъщат всякакъв излишък, който може да остане след покриването на елементарните потребности на населението. На практика потребностите на населението винаги се подценяват, в резултат на което съществува хроничен дефицит на половината стоки от първа необходимост — на това обаче се гледа като на преимущество. Дори облагодетелстваните групи се държат умишлено почти на ръба на нищетата, защото общото състояние на недоимък увеличава значението на дребните привилегии и така усилва различията между групите. Според критериите от началото на двайсетия век дори членът на Партядрото води аскетичен и изнурителен живот. Въпреки това малкото лукс, на който той се радва — големия, добре обзаведен апартамент, фината тъкан на облеклото му, високото качество на неговата храна, питиета и тютюн — го поставя в различен свят от един член на Партпериферията, а членовете на Партпериферията се радват на подобни предимства в сравнение с най-бедните, потиснати маси, които наричаме „проли“. Социалната атмосфера е като в обсадена крепост, където притежанието на къс месо чертае границите между богатството и бедността. Същевременно съзнанието за състоянието на война и оттук на опасност, обуславя съсредоточаването на цялата власт в ръцете на малобройна каста, което изглежда естествено, неизбежно условие за оцеляване.