Джордж Оруел - Застрелване на слон

Бирманският подинспектор и няколко индийски полицаи ме чакаха в квартала, където слонът бил видян. Беше много беден квартал — лабиринт от мизерни бамбукови колиби, покрити с палмови листа, извиващ се по стръмен склон. Помня, че беше облачна, душна сутрин в началото на дъждовния сезон. Започнахме да разпитваме хората къде е отишъл слонът и, както обикновено, не успяхме да получим никаква точна информация. Ситуацията в Изтока неизменно е такава — една история винаги звучи достатъчно ясно от разстояние, но колкото повече човек се приближава до мястото на събитията, толкова по-смътна става тя. Някои от хората казваха, че слонът отишъл в тази посока, други — в онази, а трети твърдяха, че не били и чували за слон. Почти бях решил, че цялата история е куп лъжи, когато чухме викове някъде наблизо. Последва висок ужасен крясък — „Бягай, дете! Бягай веднага!“ — и стара жена с пръчка в ръка, която яростно пъдеше тълпа голи деца, се показа иззад ъгъла на една колиба. Още няколко жени идваха след нея, цъкащи и възклицаващи; очевидно там имаше нещо, което децата не би трябвало да виждат. Заобиколих колибата и видях мъжки труп, проснат в калта. Беше индиец, черно дравидско кули 4 4 coolie (хинди и/ли тамилски) — използва се от европейци и американци като пейоративно название за азиатските неквалифицирани евтини работници. , почти гол; трябва да беше умрял наскоро. Хората казаха, че слонът неочаквано го нападнал иззад ъгъла на колибата, хванал го с хобота си, сложил го под стъпалото си и го смлял на земята. Беше дъждовният сезон, почвата — мека, лицето му беше издълбало окоп, една стъпка дълбок и два ярда дълъг. Лежеше по корем, с разпънати на кръст ръце и глава рязко обърната на една страна. Лицето му беше покрито с кал, очите — широко отворени, зъбите — оголени и ухилени, с израз на непоносима агония. (Между другото, никога не ми казвайте, че мъртвите изглеждат спокойни. Повечето трупове, които съм виждал, имаха дяволски израз.) Триенето в стъпалото на чудовището беше смъкнало кожата от гърба му така изкусно, както човек одира заек. Веднага щом видях мъртвеца, пратих ординарец до къщата на един приятел наблизо да заеме пушка за стрелба по слонове. Вече бях изпратил понито обратно — не исках да полудее от страх и да ме хвърли, ако подуши слона.

Ординарецът се върна след няколко минути с пушката и пет патрона, а междувременно няколко бирманци пристигнаха и казаха, че слонът е в оризищата долу, само на няколкостотин ярда. Щом се запътих нататък, почти цялото население на квартала излетя на ята от къщите и ме последва. Бяха видели пушката и всички крещяха възбудено, че се готвя да застрелям слона. Не се бяха заинтересували много от него, когато той просто опустошаваше къщите им, но сега беше различно — тъй като слонът щеше да бъде застрелян. Беше малко развлечение за тях, както би било и за английска тълпа; освен това — искаха месото. Това предизвикваше у мен смътно безпокойство. Нямах намерение да застрелвам слона — бях изпратил за пушката само за да се защитя, ако е необходимо; а и винаги е нервиращо човек да има подир себе си тълпа, която го следва. Вървях надолу по хълма, изглеждайки и чувствайки се глупак, с пушка на рамо и непрестанно нарастваща армия от хора, които се блъскаха зад гърба ми. Долу, когато човек се е отдалечил от колибите, имаше шосе и отвъд него — блатиста пустош от оризища, ширнала се на хиляда ярда, още необработена, но подгизнала от първите дъждове и осеяна с жилава трева. Слонът стоеше на осем ярда от пътя, с лявата си страна към нас. Не обръщаше никакво внимание на приближаващата се тълпа. Късаше снопчета трева, удряше ги в коленете си да ги почисти и ги тъпчеше в устата си.

Бях спрял на пътя. Веднага щом видях слона, ми стана напълно ясно, че не би трябвало да го застрелвам. Сериозно нещо е да застреляш работен слон — сравнимо с разрушаването на голям и скъп механизъм, и очевидно човек не бива да го прави, ако има възможност да го избегне. А и от това разстояние, мирно преживящ, слонът изглеждаше не по-опасен от крава. Тогава си помислих и сега още мисля, че побесняването му вече преминаваше; в такъв случай той просто щеше безобидно да се мотае наоколо, докато стопанинът му се върне и го хване. Още повече, никак не исках да го застрелвам. Реших да го наблюдавам известно време, за да се уверя, че няма да се разбеснее отново, и след това — да си ида у дома.

В този момент обаче хвърлих поглед към тълпата, която ме бе последвала. Беше огромна тълпа — най-малко две хиляди души, и продължаваше да нараства с всяка минута. Блокираше пътя на дълго разстояние — и от двете страни. Погледнах морето от жълти лица над крещящоярките дрехи — всички щастливи и възбудени от малкото развлечение, сигурни, че слонът ще бъде застрелян. Наблюдаваха ме така, както биха наблюдавали фокусник, готвещ се да изпълни номер. Не ме обичаха, но с магическата пушка в ръце за миг бях станал достоен за гледане. И внезапно осъзнах, че ще трябва да застрелям слона въпреки всичко. Хората го очакваха от мен и аз трябваше да го направя; чувствах техните две хиляди воли, тласкащи ме напред, неудържимо. И точно в този момент, както стоях там с пушка в ръце, за пръв път проумях кухотата, безсмислието на господството на белия човек в Изтока. Ето ме — белият човек с пушка, стоящ пред невъоръжена местна тълпа, — привидно водещият актьор в пиесата; в действителност бях само абсурдна марионетка, блъскана напред-назад от волята на онези жълти лица отзад. В този момент разбрах: когато белият човек се превръща в тиранин, той унищожава своята собствена свобода. Той става някакво кухо, позиращо чучело — конвенционална фигура на сахиб 5 5 sahib (хинди) — господар; господин. . Условието за неговото управление е да прекара живота си, опитвайки се да впечатлява „местните“ — затова при всяка криза той трябва да прави онова, което „местните“ очакват от него. Той носи маска и лицето му се научава да й подхожда. Трябваше да застрелям слона. Бях се задължил да го направя, когато пратих за пушката. Сахибът трябва да се държи като сахиб; трябва да изглежда решителен, да знае какво иска и да действа категорично. Да измина целия път дотук, с пушка в ръце, с две хиляди души, ходещи по петите ми, и тогава да се оттегля мекушаво, бе да съм направил нищо — не, това беше невъзможно. Тълпата щеше да ми се подиграва. А целият ми живот — животът на всеки бял човек в Изтока — беше една дълга борба: да не бъда подигран.