Рекс Стаут: Почти мъртъв

— Така значи. Това си е ваша работа. Когато Улф се заеме с нещо, знае какво прави. Решите ли, че е дошъл моментът, не ме забравяйте. Казвам се Питърс Дамън.

Не си струваше да му обяснявам повече и го зарязах. Не казах на Улф; тъкмо правеше сутрешната си гимнастика горе в „оранжерията“ и не исках да се впрегне, че не помни осъдения за убийство П. X.. В кантората това трябваше да помня аз, не той.

През целия ден се занимавах с новия П. X.. Дойде лично и един Филип Хогън, но приключихме още като го видях; имаше разлика във възрастта между него и нашия клиент. С другия, който ни посети докато обядвахме, беше далеч по-трудно. Пери Хетингър отказа да повярва, че не е обектът на обявата. Докато се отърва от присъствието му и се върна в трапезарията, Улф омете пирога с бъбреци и не остави нищо за дояждане.

И по телефона не беше по-лесно — не виждаш този „отсреща“. Трима отпаднаха по време на дългите подробни разговори; с останалите трябваше да се срещна. Не можех да напусна кантората и позвъних на Сол Панзър. Сол дойде веднага, взе една от снимки те, оставени от „татенцето“, и тръгна за срещите. Обидно ми беше да го занимавам с такава детска работа, като зная, че е най-добрият от всички, щом се наложи наистина да се действа. И заслужено печелеше за това. В нашия случай клиентът държеше на Сол, а парите излизаха от неговия джоб.

Очакваните от мен усложнения с процеса П. X. за убийство се оказаха досада и то каква. Обадиха се всички вестници, включително и „Таймс“. Две редакции изпратиха свои журналисти, с които си поговорихме на вратата. По обяд позвъни сержант Пърли Стебинс от Отдел „Убийства“. Искаше да се чуе с Улф. Казах му, че е зает, и това наистина беше така. Решаваше кръстословица в лондонския „Обзървър“. Попитах Пърли мога ли да му помогна.

— Никога не си го правил. — Улф също. Но да се даде обява, в която се казва на един обвинен в убийство, че е невинен и вие сте открили истинския убиец, е вече много. Искаме да разберем какво става и ще го направим. Ако Улф не ми го каже по телефона, след 10 минути съм при вас!

— С удоволствие ще ти спестя пътя. Знаеш ли какво? Ти и без това няма да повярваш. По — добре се обади на лейтенант Мърфи от отдела за изчезнали. От него ще научиш всичко.

— Това пък що за трик е?

— Няма никакъв трик. Не бих посмял да си играя с представителите на закона. Обади се на Мърфи. Ако пак не си доволен, ела да обядваш с нас — пъпеш от Перу, пирог с бъбреци, салата от цикория с Мартиникански сос…

Телефонът изключи. Беше го затворил. Споделих с Улф, че не е зле да „чупим“ Стебинс така лесно и занапред. Улф намръщено четеше вестника си. Вдигна глава.

— Арчи?

— Да, сър.

— Делото на Питър Хейс започна преди две седмици.

— Точно така, сър.

— В „Таймс“ имаше негова снимка. Намери вестника!

Ухилих се.

— Това е идея! И на мен ми дойде на ума, когато Лот позвъни, но си спомних тези снимки в „Газет“ и „Дейли нюз“. Тогава се отказах, но сега мисля, че не е излишно да ги видим.

Едно от моите 16000 служебни задължения е да събирам в папка броевете на „Таймс“ от последните 5 седмици. Папката седеше в един шкаф над рафтовете с книги. Отворих шкафа и се наведох. Скоро намерих това, което търсех, на 17 страница в броя от 27-ми март. Прегледах го и го подадох на Улф. Извадих от моето чекмедже снимката на Пол Херълд. Дадох му и нея. Постави ги една до друга и ги загледа. Обиколих зад него да му се притека на помощ. Снимката във вестника не я биваше никак; независимо от това, ако ставаше дума за един и същи X. П., той се беше променил много за 11 години — хлътнали бузи, издължен нос, изтънели устни и издадена напред брадичка…

— Не. — каза Улф. — Ти какво мислиш?

— Като теб. Това би било най-ужасното място, където може да се намира Пол. Струва ли си ходенето до съда?

— Съмнявам се. Поне не днес. Имам нужда от теб.

Това само отложи агонията с няколко часа. Следобед се оправяхме с най-различни журналисти и няколко посетители с имена П. X., а Сол отиде на срещите. По някое време имахме една особена визита. Само три минути след като Улф напусна кантората за обичайните два часа с орхидеите си, на вратата се позвъни. Отворих я и видях човек на средна възраст, небръснат, облечен в дълго черно палто с елегантно черно бомбе на главата. Можеше да бъде някой П. X., но не и журналист. Каза, че иска да се види с мистър Нироу Улф. Отговорих му, че е зает, представих се и му предложих услугите си. Не знаеше дали да ми се довери. Погледна си часовника.