Алексей Зверев - Приказките на Дидрих Никърбокър

В зората на деветнадесетия век името на Дидрих Никърбокър е известно на всеки образован американец.

Мнозина си спомнят сензацията, която предизвиква излязлата под това име през 1809 г. „История на Ню Йорк“. Отначало в няколко вестника се появява съобщението за тайнственото изчезване на един възрастен джентълмен — гост на старинен нюйоркски хотел, оставил в стаята си куп изписани листа. Отправя се молба към роднините и наследниците да се явят да получат ръкописа. Никой не се отзовава. Тогава ръкописът бива отпечатан уж за заплащане на разноските в хотела.

В ръкописа се разказва за онези далечни времена, когато Ню Йорк се нарича още Нови Амстердам и е населен с холандци. Никърбокър — под това име подписва своя труд авторът — кани читателя да се пренесе в XVII век и да подиша въздуха на тази епоха с нейните необичайни за съвременния вкус представи и нрави. Той разказва за холандските губернатори, които много приличат на героите на Рабле и Суифт, за отдавна забравени ритуали и обичаи, политически интриги и войни. Остроумието и ерудицията му са блестящи.

Но скоро става ясно, че всичко това е мистификация. Че никога не е съществувал малко странният старец, който, раздразнен от неграмотността и тъпоумието на съотечествениците си, напуска със свитък в ръце „Независимия колумбийски хотел“ и сякаш потъва във вечността. Наистина той още много пъти напомня за себе си, като печата в списанията увлекателни повести из ранната американска история. Но вече на всички става известно, че всъщност тези повести се пишат от Уошингтън Ървинг (1783—1859), блестящо надарен млад журналист и литератор, на когото е съдено да спечели за зараждащата се американска литература вниманието и признанието на европейските читатели.

Романтиците обичат литературните мистификации. Ървинг, който е първият американски романтик, изучава чудесно законите на този своеобразен жанр. Той умее да създава маска, която да притежава достоверността на живия човек, на историческото лице. Притежава редкия талант да стилизира. С неподражаем хумор пародира учените педанти, а между другото се подиграва и с патриотичните заблуди от най-различен характер.

Не случайно Ана Ахматова нарича Ървинг „велик мистификатор“. Пушкин също повярвал на неговите стилизации: след като прочита книгата му „Алхамбра“, решава, че държи в ръцете си записки на старинни арабски и испански легенди и използува една от тях за сюжет на „Приказка за Златното петле“.

Природата дарява Ървинг с таланта да преразказва, осмива и имитира чуждите художествени средства. А социалните му и литературни възгледи му помагат да развие този талант. Ървинг принадлежи към поколението, за което американската революция от 1776 г. е съвсем близко минало. Но това поколение вече успява да се убеди, че не съществува нищо общо между прекрасния идеал на революцията и всекидневието на буржоазното общество. Възниква романтичният конфликт между мечтата и действителността. Ървинг решава този конфликт така, както го решават много романтици: обръща гръб на съвременността и насочва погледа си към миналите, много по-ярки и хармонични епохи в живота на човечеството.

Животът, който кипи край него в родината му, не го интересува твърде много. Наистина вече като възрастен, свикнал с удобствата човек, през 1833 г. той въпреки всичко решава да предприеме голямо пътуване по новите територии на Юг и на Запад, като дели с преселниците техния корав хляб и тежък чергарски бит. Вследствие на това се появяват три тома увлекателни очерци за прерията, за първите заселници и за индианците. Впрочем яркото описание в тези очерци е стеснило едва ли не напълно социалната проблематика, която авторът по всякакъв начин се е старал да смекчи, доколкото не е могъл изобщо да я избегне.

И сякаш удовлетворен от изпълненото досадно задължение пред читателите си съотечественици. Ървинг се отдава на любимия си жанр — биографиите, който, за щастие, не изисква от него да реагира на всекидневните проблеми. Той пише за Оливър Голдсмит, за Мохамед и завършва творческия си път с многотомна биография на Вашингтон. Ървинг изобщо не се интересува от политическите и литературните борби — толкова остри в Америка в средата на миналия век, прекарва в усамотение месеци и цели години. А когато от време на време напуска имението си и се отбива в Ню Йорк, го разглеждат с любопитство като жива отломка на отдавна отминала епоха.