Йозеф Похл: Бесния

Сърцето ми щеше да хвръкне от щастие, когато си мислех за острия горски въздух, преситен с боров аромат, и за двете седмици отпуска с пушка на рамо.

Къщата на горския пазач с разперени на белия си покрив еленови рога бе в края на поляната. Пред нея стърчаха две лиственици, наподобяващи пирамиди, и една кичеста липа като символ на тишината и спокойствието.

Горският пазач беше забележителен човек. В крайчето на устните му играеше вечна усмивка, украсена от гъстите, малко рошави мустаци, които стигаха чак до гърдите. В малките му очи светеха весели пламъчета. С око на познавач той разгледа моята ловна пушка, кимна с глава и после приятелски ме потупа по рамото:

— Е… можеш да си опиташ късмета. Нали познаваш сръндака. Това е животно, което бяга из гората, а на главата си обикновено има две рогчета. — След тези думи горският се засмя.

Похвалих се:

— Вече съм окачил у дома на стената няколко трофея и по млад сръндак няма да стрелям. Затова не се тревожи!

Горският запали лулата си, смукна от нея няколко пъти, после махна с ръка към гората:

— Първите дни поогледай сечищата, а после ми кажи кое ти е харесало най-много.

С това всъщност започна всичко.

Още същия ден привечер се запътих към гората.

На сечището цареше горещина и задух, елховите клонки не се помръдваха. Предпазливо преминах по пътечките, обрасли тук-там с трева, обръщах се след всяко клонче и старателно огледах всички полянки. Високо в ясния небосвод стърчаха връхчетата на боровете, които приличаха на големи, рехави букети. Отнякъде се чуваше спокойното, тихо гукане на див гълъб. Всичко бе дружелюбно, приветливо, тихо…

Срещнах го в края на рядката гора. Лежеше направо върху опадалите от дърветата иглички и спокойно изчака да се приближа до него. Бях сигурен, че за здравия елен това е необичайно. Посред бял ден, като че ли бе изгубил всякаква предпазливост. Хрумна ми, че може да е ранен, но щом видях как ме гледа със смелите си, горделиво присвити очи, разбрах, че е здрав, изключително развит и силен сръндак. На главата си имаше едно късо, обезобразено рогче, разклонено почти водоравно на три наведени клонки, покрити с едри перли. Вторият рог, тънък и необикновено бял, стърчеше право нагоре. С острия си връх той наподобяваше същинска кама. Сръндакът имаше сива маска с няколко заздравели белега.

Стоях като в сън на няколко крачки от него.

Преживяйки невероятно спокойно, той трепна с уши и лениво се повдигна, сякаш се ядосваше, че съм го обезпокоил и че му преча. Огледа се, после бавно си тръгна.

Развълнуван, разказах това на горския пазач. Той се разхождаше из стаята и подът скърцаше под тежките му стъпки. Още не бях свършил, когато ме прекъсна и започна да говори за Бесния.

Преди години пуснали в района сръндак, докаран от Словакия. Още на втората година се разбрало, че надлъж и нашир нямало друг, който би се осмелил да се срещне с него. Безгрижно господствал в средната част на гората около Мъртвата долина и като че ли съзнавал своята сила. Веднъж, посред бял ден, предизвикателно застанал на сечището и се отдръпнал от хората чак в последния момент. Сигурно бил отраснал при някой горски пазач, защото така се държали сръндаците, отгледани в плен. След това те ставали опасни, упорити и лениви.

Един ден привечер дотичала старата Варвара и ужасена, се разкрещяла, че в гората я бил нападнал самият дявол. Там оставила вързопа с покупките и избягала. Като отишла в гората, намерила вързопа разкъсан, а брашното и солта разсипани по земята като пресен сняг. Не след дълго Бесния, както започнали да му викат, обезпокоил на Спален връх някаква млада двойка от града и гонил момъка чак до Студения поток. Когато обаче съвсем унищожил контрабаса на стария Крутилек, с който той цяла нощ преди това бил свирил на сватба в съседното село, на горския му дошло до гуша от неговите лудории. Получил от управителя разрешение да го застреля. Й оттогава Бесния се изгубил, сякаш усетил, че е осъден. Горският дори се зарадвал, че всичко приключило от само себе си. Предположил, че сръндакът се е преселил в друг район, и то доста надалеч, тъй като повече нищо не се чуло за него.

Горският пазач нервно смукна от лулата и се спря насред стаята:

— Значи той пак е тук. Лоша работа! Май тебе е чакал. Жалко, че не ти разказах всичко това по-рано. Досега да си окачил шапката си с елхова клонка, потопена в кръвта му.

Едва дочаках утрото. От вълнение се въртях в леглото и мислено виждах белия, тънък рог на сръндака, остър като кама.