Митко Горчивкин - Воля

След малко, все още зачервен и запотен, в стаята се втурна Гриша.

— Браво, Гриша, браво! — посрещна го възторжено Зарко. — Здравата ги пердашихме! Четири на един!

— И шест на нула можеше да бъде, ама…

— Зная, зная, видях! Реферът беше на тяхна страна. Четири безспорни фаула и две техни дузпи не свири, престори се, че уж не ги вижда. А нашата веднага забеляза.

— Та то не беше и дузпа, топката се удари в бузата на Пешо, а не в ръката му.

— Дурак! Кой го измисли пък тоя Чумбаз за рефер?

— Предложили го ония и нашите приели! — Гриша избърса с кърпичка гърдите си и каза: — А знаеш ли, Зарич? Вървя сега и си мисля: «Какъв добър рефер може да стане от тебе!»

— А мислиш, че не мога ли?

— Та нали тъкмо това ти казвам бе, глупчо! Пък и не само рефер, ами и футбол можеш да играеш…

Зарко се замисли и унило клюмна глава.

— Кой ще ме приеме мене там такъв!

— Ти си… — скочи Гриша ядосан — ти си, знаеш ли какво? Дядо Рачо!…

Двамата весело и непринудено се разсмяха.

Когато беше здрав, Зарко никога не пропущаше по-важен мач. Заедно с Гриша, който умееше майсторски да се сприятелява с пазачите около игрището «Юнак» и да измисля хиляди хитрости за промъкване вътре, те бяха гледали мачове между силни градски отбори, мачове за национално първенство и международни мачове. Правилата на футбола познаваше отлично. И затова сега подхвърлената от Гриша мисъл, че може да стане рефер, залегна дълбоко в душата му. Да играе футбол не му минаваше и през ум, защото там неминуемо има и блъскане един о друг, и случайно удряне, и падане, и търкаляне по земята, при което не можеш да не се опреш на ръцете си, да не ги натъртиш. Виж, да си рефер, това е съвсем друга работа. За него не се изискват никакви ръце. Нужни са само свирка в устата, здрави крака за тичане из игрището и умна глава, за да отсъжда правилно.

Главата безспорно беше налице. Свирка можеше да си намери във всеки магазин за детски играчки. Но Зарко със съжаление разбра, че краката му не отговаряха на никакви спортни изисквания. Те бяха отънели, отслабнали и едва ли можеха да го държат прав повече от един час, а камо ли и да тича с тях. Трябваше, значи да се погрижи за общото укрепване на тялото си.

А условия за това вече не липсваха. Секретарят на кварталната партийна организация Векилов го бе снабдил с увеличена дажба хляб и хранителни продукти. Десетина дни след излизането си от болницата той бе извикан да се яви пред лекарска военноинвалидна комисия, която му определи месечна пенсия. Сега заедно с учителската заплата на майка му парите бяха достатъчни и двамата можеха да си позволят по-обилна храна.

Той усилено започна да се занимава с физкултура. Ставаше сутрин много рано, докато по улиците още не се виждаха никакви хора, и тичаше, прескачаше препятствия, правеше физкултурни упражнения точно по указанията в една книга, която майка му бе купила от един магазин за спортни принадлежности. Използваше редовно и сутринните предавания по радио — физкултура — радиоапаратчето вече бе поправено.

Но това беше само сутрин. А през деня започваха тежките и безкрайно дълги часове на самотност и скука, когато отново се връщаха черните мисли, когато отново обземаха душата му мъката и отчаянието. Тогава той ставаше раздразнителен и груб, наскърбяваше майка си, а после дълбоко се разкайваше и дълго със сълзи на очи я молеше да му прости. Към Гриша се отнасяше внимателно и сдържано — беше му признателен за неговата привързаност и готовност за всякакви услуги. Но той се измъчваше от мисълта, че Гриша прави това само защото го съжалява, защото има добра душа. А такава помощ, такова приятелство му се струваше недостойно, нечестно и обидно.

Той с нетърпение очакваше да заздравеят напълно раните му, да махне бинтовете от ръцете си и да започне да си служи с тях поне за някои най-леки и прости неща.

И този ден най-после дойде. Една сутрин, след като няколко дни поред не му бяха правили нови превръзки, майка му разви бинтовете от двете му ръце. Раните вече заздравяваха. На лявата ръка все още сълзеше незатворена раничка и тя трябваше да се превърже. Но дясната беше в отлично състояние. Добре обтегнатата и правилно зашита от хирурга мускулна епидермална тъкан плътно се съединяваше точно по средата на поизпъкналите кости на совалката. По ръба се бе образувала твърда кафява коричка, от двете страни на която едва забележимо се белееха бодовете от иглата. Кожата отгоре и отстрани беше розова, нежна и прозрачна като целофан.