Вячеслав Куприянов: Историческа справедливост

Съществува ли правото на историята?
Историческата истина?
Историческата свобода, ако
държим на историческата необходимост.
„Историческата необходимост“ — убедено
ми заяви на един семинар през 80-те години
на миналия век един млад аспирант от филологическия,
когато стана дума за сталинските убийства,
бременната му жена предпазливо мълчеше.
Случва се единичното убийство
да е само повод за съчиняването на криминале,
масовото убийство е повод за слухове,
че някой твори история,
и за увереност, че сме заслужили
своя спокоен живот за сметка на неизбежните смърти.

Историята тече като река, в която
кръжат водовъртежи от кръв, преливането им
може да даде храна за художественото
въображение — но не е ли опасно
да се къпеш във вълните на историята, или
е по-добре да гледаш всичко това
от други брегове. Къде са те,
тези други брегове? В ликуващия взор
на летящия космонавт? В съня на дивака,
скрил в своята кръв
своята река? Чуден е Днепър
в тихо време. Историческият шквал
в най-добрия случай забавя
течението на мисълта. Къде историята е по-добра?
Там, където са клали хората преди сто години, или
където ще ги колят едва след сто години?

Праисторическият човек всяка сутрин
делово си затяга възела на вратовръзката,
репетирайки ежедневно затягане
на примката върху чуждата шия. Идват
по-добри времена. Отива си
личното време. В един дивен миг от перестройката
добрият писател И произнесе на всеослушание:
Най-после ние ще живеем като всички хора —
и властите тозчас го дариха
с още един апартамент, та да не би той
да се усъмни в историческата справедливост.
Дано ни отмине тази чаша.