Агата Кристи - Червеният сигнал

Столовете бяха подредени в кръг, лампите поставени така, че светлината им лесно да се регулира. Дърмът забеляза, че не става дума нито за проверки, нито пък сър Ейлингтън се интересува от условията на сеанса. Не, тази история с госпожа Томсън си беше чист параван. Сър Ейлингтън беше дошъл тук по съвсем друга причина. Майката на Клер, спомни си Дърмът, беше умряла в чужбина. Около нея имаше някаква загадка. Наследствеността.

Той отново се сепна и насила насочи мислите си към това, което го заобикаляше в момента.

Всеки зае мястото си, светлината бе угасена, с изключение на малка нощна лампа с червен абажур на една отдалечена масичка.

Известно време не се чуваше нищо освен ниското равномерно дишане на медиума. Постепенно тя започна да похърква. И тогава, с внезапност, която накара Дърмът да подскочи, от далечния край на стаята се дочу силно похлопване. Повтори се и от другата страна. А след това похлопванията се засилиха до кресчендо. Малко по малко те замряха и в стаята ненадейно отекна силен подигравателен смях. После настъпи тишина, нарушена от глас, съвършено различен от този на госпожа Томсън — висок, особено модулиран глас.

— Тук съм, господа — изрече гласът. — Да, тук съм. Искате ме попитате нещо?

— Кой сте вие? Широмако?

— Даа. Аз Широмако. Умирам отдавна. Аз работи. Аз много щастлив.

Последваха още подробности за живота на Широмако. Всичко изглеждаше съвсем банално и безинтересно, Дърмът беше чувал неведнъж подобни неща. Всички бяха щастливи, много щастливи. Предаваха се послания от мъгляво описвани роднини, като описанията биваха толкова свободни, че можеха да паснат на всяка произволно подбрана група от хора. Възрастна дама, майката на някой от присъстващите, известно време не изпускаше думата, изричайки школски максими със самочувствието на току-що огласени новини, които едва ли имаха някаква връзка с темата.

— Някой опитва да каже нещо — съобщи Широмако. — Има много важно съобщение за един от господата.

Настъпи пауза и заговори нов глас, въвеждайки своето послание със злобен демоничен кикот.

— Ха-ха! Ха-ха-ха! По-добре не отивайте вкъщи. По-добре не отивайте вкъщи. Послушайте мой съвет.

— На кого говорите? — попита Трент.

— На един от трима ви. Ако бил на негово място, не бил отишъл вкъщи. Опасност! Кръв! Не много кръв, но доста. Не, не отивайте вкъщи. — Гласът се отдалечаваше, — Не отивайте вкъщи!

После напълно утихна. Дърмът усети как кръвта му се смразява. Беше убеден, че това предупреждение се отнася за него. Така или иначе, тази нощ наоколо витаеше някаква опасност.

Медиумът изпусна въздишка, след това стон. Връщаше се в съзнание. Запалиха лампите и след малко жената изправи гръб, премигвайки с очи.

— Добре ли стана, скъпа? Надявам се.

— Много добре, благодаря, госпожо Томсън.

— На Широмако, нали?

— Да, и на другите. Госпожа Томсън се прозя.

— Умирам от умора. Абсолютно съм отпаднала и разнебитена. Направих всичко, което поискахте. Е, радвам се, че беше успешно. Малко се опасявах да не би да не стане — да не се случи нещо неприятно. Тази вечер атмосферата в тази стая е някак особена.

Тя погледна бегло закръглените си рамене, после ги сви нетърпеливо.

— Не ми харесва нещо — каза тя. — Някой внезапно да е умрял между вашите хора напоследък?

— Какво искате да кажете — между нас?

— Близки роднини, скъпи приятели? Не? Дано да не прозвучи малко мелодраматично, но бих казала, че тази вечер във въздуха витае смърт. Но това са си мои измишльотини. Довиждане, госпожо Трент. Радвам се, че останахте доволна.

И госпожа Томсън, загърната в пурпурночервената си кадифена мантия, излезе.

— Надявам се, беше интересно за вас, сър Ейлингтън — промълви Клер.

— Много интересна вечер, скъпа моя госпожо. Сърдечни благодарности за предоставената възможност. Позволете да ви пожелая лека нощ. Всички вие отивате на танци, нали?

— Няма ли да дойдете с нас?

— Не, не. По правило до единайсет и половина вече съм в леглото. Лека нощ. Лека нощ, госпожо Евърслайт. А! Дърмът, искам да разменя няколко думи с теб. Можеш ли да дойдеш с мен? Ще настигнеш останалите в Графтън Галърис.

— Разбира се, чичо. Ще се видим там, Трент.

Докато пътуваха към Харлей стрийт, чичото и племенникът едва ли размениха няколко думи — нещо като извинение от страна на сър Ейлингтън, че отвлича Дърмът, след като го бе уверил, че ще го задържи само няколко минути.

— Ще ти трябва ли колата, момчето ми? — попита той, когато слязоха.