Владислав Крапивин - Летец за Особени Поръчения

— Исках да ви питам… Имате ли в кулата радиостанция?

— Имам — каза старецът, — как иначе?

— А бихте ли могли да се свържете със самолет? — попита Альошка и си помисли: „Добре ще е да разбера дали котаракът е стигнал при Антон.“

— С какъв самолет? — заинтересува се старецът.

— Има един Летец за Особени Поръчения.

— Знам го. Летецът Тополков. Но той няма в самолета си радиостанция.

— Как така? А ако трябва да му се съобщи нещо важно?

— Зависи… Хората казват, че това момче е като приемник. Сърцето му чувствува къде е нужен. И лети натам.

— Ясно — каза Альошка. — Довиждане. Трябва да побързам.

Вятърът стихна — бурята бе докоснала града само с края на крилото си, а сега отлиташе в морето. Върху каменните плочи тъмнееха следите от редните капки — като разбити звезди. В една пролука между плочите Альошка видя кръгла раковина, сива и грапава отвън и розова отвътре. Пъхна я в джоба си и се затича към гарата.

— Е, братле, създаде ми за пет минути тревога — каза морякът. — Влакът всеки момент ще дойде, а теб никакъв те няма… Къде щях да се дяна с твоя кораб.

— Благодаря — каза запъхтеният Альошка. — Разбирате ли, беше наистина много важно.

Влакът пристигна. Альошка се качи във вагона и седна в мекото кресло до прозореца. Замяркаха се храсти, за последен път между къщите се показа морето.

„Приказката свърши — мислеше си момчето. — Странна приказка: нито опасности, нито препятствия. Всичко мина като по масло. Как е възможно това?“ Тази мисъл дори го разтревожи. Но плавният ход на влака го унасяше и той заспа.

Когато се събуди, зад прозорците се мяркаха познати места: улиците край гарата, водоснабдителната кула, мостът. И след три минути влакът спря на перона.

„При Маша ще стигна навреме — помисли си Альошка. — А виж, да изтичам до вкъщи — няма да успея.“

Тук скоро бе валял лек дъждец. Небето вече се бе прояснило, но по асфалта още имаше локвички. Альошка се огледа в една от тях.

Ако леля Даша можеше да го види, сигурно щеше да каже:

„Боже мой, на какво приличаш! Същински безпризорник!“ Ризата му беше измачкана, едно копче от яката липсваше, панталоните сякаш крокодил ги е дъвкал. По крачолите имаше бели ивици морска сол.

„Чудо голямо!“ — помисли си Альошка.

Та в ръцете му беше блестящият, стремителен клипер с празнично бели платна, най-хубавият подарък за момичето Маша, което сигурно мечтае да стане капитан. Той донесе този подарък от далечно и чудно пътешествие. А завърналите се пътешественици не приличат на малки цигулари с бели ризи и папионки.

Альошка шляпаше в слънчевите локвички, бързаше към дома на Маша. Беше му хубаво. Тичешком изкачи стълбите до нейната врата и чу гласове и музика.

„Позакъснял съм… Е, не е страшно.“

Не искаше да връчи на Маша клипера веднага, пред всички. Искаше да бъдат само двамата и той да й подаде корабчето, а тя бавно да го поеме и тихичко да каже: „Ах, Альошка, чуден е… Благодаря ти.“

Альошка се озърна. В стената имаше шкафче с пожарен кран. Дръпна вратичката — тя се отвори. Альошка внимателно постави вътре модела (мястото едва-едва стигна) и притвори вратичката. После натисна звънеца.

Маша отвори веднага — весела, с някаква блестяща рокля и герданче от мъниста, червени като малини. Зарадва се:

— Ах, Альошка… — и веднага се учуди — ох, че си… рошав…

— Здравей! — каза той. — Да знаеш само къде бях! И какъв подарък ти нося!

— Благодаря. Влизай, влизай по-бързо.

— Почакай.

И тъкмо искаше да се върне за корабчето, когато през рамото на Маша видя гостите. Две момичета с големи панделки, едно дебело момче с кариран костюм и — кого мислите — дългокракия принц!

И Маша разбра, че той го е видял. И реши, че затова е казал „почакай“.

— Ама не се сърди, Альошка. Реших да го поканя, все пак в един колектив сме.

— Разбира се… — прошепна Альошка.

— Според мен ти напразно му се сърдиш. Той съвсем не е лош. Мисля, че трябва да се сдобрите.

— Аз съвсем не му се сърдя. Никак — равнодушно каза Альошка.

Той не лъжеше — през тези три дни нито веднъж не беше си спомнил за принца.

— Ами ела тогава. Какво чакаш? Альошка се поусмихна:

— Е, как да вляза такъв? Всички сте толкова красиви, а аз виж на какво приличам…

— Че какво пък… — Маша нерешително се озърна към гостите. — А, значи ти току-що си пристигнал? Знаеш ли какво? Нали можеш да изтичаш до вас? Ще се преоблечеш. Ние ще те чакаме. Нали?