Ангел Каралийчев: Лунно клонче (Японска народна приказка)

Старият баща повика своите трима синове и рече:

— Чеда мои, усещам, че наближава моят край. Преди да склопя очи, искам да оставя единия от трима ви за наследник на моята малка къща и на оризовата нива, която досега задружно сме работили и тя ражда зърно за пет-шест гърла. Вие скоро ще се задомите, но къщата е тясна и не ще може да побере три нови семейства. Ако пък разделя оризовата нива на три малки лехи — доникъде не ще стигне, за да изхрани семействата ви. Виждам, че целият имот трябва влезе в ръцете само на един от трима ви. Но кого да направя за наследник, когато и тримата сте ми еднакво свидни? Цяла нощ не съм спал и съм размишлявал. И реших най-напред да проверя кой на какво е способен. Ето тука в трите торбички, които е тъкала майка ви, аз наброих по една шепа жълтици. Тези пари съм спечелил и скътал през целия си живот. Те са за вас — всекиму давам поравно. Вземете ги и тръгнете по широкия свят. Днес е първият ден на Оризовата жетва. Ще ви чакам точно на тоя ден подир три години. Вие се потрудете да извършите такива дела, че да умножите жълтиците, които ви давам, и да получите похвала от хората. Като се върнете, аз ще преценя според делата кой е достоен да стане наследник на къщата и на нивата ми. Хайде, на добър път!

Тримата братя протегнаха ръце към торбичките, поклониха се на стария си баща и тръгнаха. Цял ден вървяха заедно и надвечер стигнаха на един кръстопът.

— Тука трябва да се разделим — рече най-големият. — Нека всеки си избере сам пътя, който ще поеме.

— Аз ще тръгна по левия път — извика най-малкият.

— Аз избирам десния — бързо извика вторият брат.

— За мене остава средният — проговори най-големият и на раздяла се поклони на братята си. — Помнете, че след три години — в първия ден на оризовата жетва — всички трябва да се съберем пак на този кръстопът, заедно да си идем вкъщи.

— Съгласни сме! — дружно извикаха двамата по-малки братя и отминаха.

Най-големият бавно закрачи по средния път, който беше неравен, изоставен и тревясал. Никъде не се виждаше следа от човешки стъпки, нито от копито на домашно животно.

— Защо ли е изоставен този път? — си рече пътникът и много скоро му стана ясно защо.

Наблизо течеше една дълбока река с високи брегове. Пътят пресичаше реката, но никой не можеше да мине на отвъдния бряг, защото още през пролетта придошлите дъждовни води бяха отнесли стария мост. Наблизо не се виждаше никакъв брод. А отсреща се ширеха напуснати лехи на оризови ниви, зеленееха се тучни пасища, цъфтяха плодни дървета.

— Тука трябва да бъде изграден нов мост, по който ще минават хората на другия бряг, за да засеят нивите си, да окосят ливадите си и да сбират плодовете на дърветата. Защо да не се заловя аз и да направя моста? Ще ме запомни мало и голямо. Пари имам. Ще си намеря помощници и ще свърша една добра работа! — си рече най-големият брат и още на другия ден намери трима майстори помощници от съседното село.

Запретнаха ръкави четиримата строители. Приготвиха камъни, отсякоха кедрови дървета за подпори и греди. Докато получаваха пари, помощниците работеха на драго сърце, положиха основите на моста, наредиха и основните греди, но когато узнаха, че техният ръководител вече е изхарчил всичките си пари, една сутрин си дигнаха чуковете и го напуснаха.

— Оставиха ме сам, но аз ще довърша работата докрай! — си рече майсторът и се залови да нарежда напречните дървета върху гредите. Още една година се труди. Чука, дяла, нарежда. Най-сетне на третата година привърши всичко.

Щом видяха, че мостът е готов, хората потеглиха на тълпи отвъд. Захванаха да разорават целините и да ги превръщат на плодни ниви, напълниха пасищата със стада. Разведриха се набръчканите им чела. Тяхната радост беше голяма.

— Тяхната радост е най-голямата ми награда! — си рече майсторът и легна да пренощува на полянката до самия мост за последен път, преди да се върне в къщата на баща си. Но щом задряма, насън му се яви един старец с бяла брада, бутна го лекичко с тояжката си по рамото и рече:

— Ти, човече, се потруди за хората, ала за себе си нищо не направи. А твоят труд не бива да остава без награда. Затуй аз съм ти донесъл една въдица от тръстика. Изправи се на моста, дето ти го направи, метни надолу въдицата и дръж каквото се закачи. То ще ти бъде наградата. Първия път ще изкараш една кесия, пълна със златни монети. Хванеш ли кесията за дъното и започнеш ли да изтърсваш жълтиците, те ще засипят земята, кесията никога няма да се изпразни.