Ангел Каралийчев: Чудната воденичка

Тръгнал един ловец в планината, лов да бие. Стигнал до тъмната гора и що да види? Запалила се старата гора. Дърветата пращят и падат. Услушал се ловецът и чул жален писък. Някой пищи в огъня. Упътил се към гласа и видял, че на едно обгоряло и почерняло дърво се гърчи пъстра змия, пищи и не смее да слезе, защото под нея пламти огън.

— Брат да ми си, ловецо, отърви ме от тая напаст! — помолила се змията.

Ловецът на бърза ръка отсякъл един прът, протегнал го към дървото и змията тозчас се навила около пръта. Смъкнал я на влажната трева. Змията се разхладила, посъвзела се и рекла:

— Ти ми спаси живота, затуй ще те наградя. Видиш ли оная вита ела! Там има гняздо. В гняздото една птичка е снесла три яй-чица. Вземи едното, а двете й остави — да си ги мъти. За яйчицето ще получиш добри пари.

Ловецът отишъл, където му казала змията, покачил се на елата и намерил гняздото. Взел едното яйце и почнал да го разглежда: яйце като яйце, само че на черупката му имало написани някакви тайни слова. Озадачен, той се върнал в града и показал яйцето на един златар. Златарят си сложил очилата, разчел тайните слова, бързо развързал кесията ей, хвърлил на ловеца една жълтица и му рекъл:

— Ако хванеш самата птичка и ми я донесеш жива или мъртва — цял ще те позлатя!

Да видим сега какво е било написано върху черупката на яйцето. Там пишело, че оня, който изяде воденичката на птичката, ще намира всяка сутрин, като се събуди от сън, под възглавницата си кесия с жълтици; а който изяде сърцето на птичката, ще добие способност да чете чуждите мисли.

Дигнал се ловецът и отишъл пак в гората. Издебнал птичката, гръмнал я и — право в златарницата. Ръцете на златарина се разтреперали, като поел чудната птичка. Дал, каквото дал, на ловеца и го изпроводил. Сетне повикал ратайкинята си и поръчал:

— Сготви ми тая птичка за обяд и никому нищо да не си посмяла да дадеш, защото искам самичък да си я изям цялата.

Златарската ратайкиня имала две момчета. Като разпрала птичката и извадила сърцето и воденичката, децата й се заусуквали:

— Мамо, моля ти се, изпечи ми воденичката! — викнало по-голямото.

— А на мене сърцето — обадило се другото, по-малкото. Ратайкинята хвърлила върху въглените сърцето и воденичката, опекла ги и ги дала на момчетата си. Едното налапало сърцето и го глътнало, другото се опитало да изяде воденичката, но тя заседнала на езика му.

На обяд златаринът се върнал, надникнал в тенджерата и почнал да рови за воденичката и сърцето. Двете деца на ратайкинята играели в градината. Изведнъж онова, което изяло сърцето, пребледняло, разтрелерало се и рекло тихо на братчето си:

— Бате, хайде да бягаме!

— Защо да бягаме? — попитало другото, дето изяло воденичката.

— Защото господарят мисли да ни заколи!

— Откъде знаеш?

— Прочетох мислите му. Сега той си мисли: ще тегля ножа на ония, които са ми изяли воденичката и сърцето.

Плюли си на петите момчетата на ратайкинята и побягнали от златарския дом. Цял ден бягали. Замръкнали в една току-що окосена ливада, легнали в мекото сено и заспали дълбоко. Като се пробудили на другия ден, онова, що изяло воденичката, намерило в сеното, там където била главата му, кесия с жълтици.

— Ама че късмет! — спогледали се двете братчета и продължили весело пътя си.

Вървели, вървели, стигнали до един голям град. Накупили си каквото им трябва: нови дрехи, ботуши, астраганени калпаци. На етанили се в най-хубавата къща и заживели безгрижно. Всяка сутрин по-голямото братче намирало под възглавницата си по една кесия жълтици. За година време напълнили два козлени чувала, а подир пет години имането им станало десет чувала. Натрупали ги в зимника, направили желязна врата и я заключили. Ключа носел в джоба си по-малкият брат.

Тъкмо срещу къщата, където живеели момчетата на златарската ратайкиня, се намирал царският дворец. Царят имал две дъщери, които по хубост нямали равни на себе си. Толкова били хубави, че ги показвали на хората за пари. Който дадял една жълтица, имал право да гледа царските дъщери един час. Влезли синовете на ратайкинята в двореца, да видят и те царските дъщери, и толкова се заплеснали, че вече не излизали от мраморния дворец. Всеки ден плащали по дванайсет жълтици за дванайсет часа и се разхождали е двете хубавици в градината на двореца. Веднъж по-голямата царска дъщеря попитала оня, дето изял воденичката:

— Кажи ми, откъде вземате с брата си толкова жълтици? Три месеца плащате по двайсет и четири жълтици на ден. От земята да извираха тия жълтици, пак щяха да се свършат.