Димитър Пеев - Вероятност, равна на нула

Появата на нов, непознат на колектива човек непременно щеше да направи впечатление, да породи слухове. Особено щом именно на него са възложили да развежда „софиянеца“. След като журналистът бъде приет от директора, обикновено той бива връчван на някой от инженерите. От ония, дето отдавна работят в завода и добре го познават. За да го развежда и да му разказва. Атанасов имаше достатъчно опит, за да познава правилата на играта. И нищо чудно на бърза ръка да разбереше що за „млад, но вече добре познаващ работата си инженер“ е неговият Вергилий. Пък и къде е гаранцията, че в останалите си срещи — из цеховете, в стола, в парка — няма да чуе това, което не е за неговите уши? Та нали той за всички ще е „довереният гост от столицата“, желаният събеседник, който, ще разкаже за нашите трудови подвизи в средствата за масова информация. Ще чуе и ще сравни с официалната информация, която му сервират. И ще си направи съответните изводи. Не, този вариант бе рискован — съдържаше двойна опасност: Атанасов можеше и да узнае, че го лъжат, и да се досети защо; а можеше и въпреки всичко да се добере до секретната информация.

Много по-просто и сигурно беше да се попречи на командировката му в Родопите. Само че дали беше достатъчно разумно? Марков знаеше кой е главният редактор на вестника и беше убеден, че с него може да се разберат без рискове. Можеше да го помолят да не изпраща Атанасов за тези материали и той без излишно любопитство щеше да направи необходимото. Само че колкото и убедително да го нагласеше главният редактор, Атанасов непременно щеше да се досети, че някой му е попречил „да си свърши работата“. Ако не този път, то следващия!

Възможно беше те да продължат политиката си на ненамеса, да се държат така, сякаш нищо не подозират, не знаят. Но тогава Атанасов щеше да събере необходимата му информация, да я предаде на Петров, а той щеше да се погрижи да я узнаят и неговите господари. Ето това те не биваше да допускат. На никаква цена. Каналът трябваше да бъде пресечен. Само че как? И на кое място? И кога? Получи ли Петров веднъж информацията, те губеха контрола над нея и всичко можеше да се очаква. Той ще я шифрова, ще я свръхуплътни и за броени секунди или по-кратко ще я излъчи (може би с насочен лъч на УКВ) към антените на някоя дипломатическа мисия. Опитай се да узнаеш дължината на вълната, да улучиш мига на излъчването, да запишеш цифрите, да разшифроваш текста. И то все на информация, която врагът вече е узнал! Несъмнено каналът трябваше да бъде пресечен между Атанасов и Петров или веднага след като Петров му се обади по уличния телефонен автомат.

А какво значеше „да бъде пресечен“? На прост език — Атанасов трябваше да бъде арестуван. А едновременно с него и Петров. Това пък ги задължаваше да задържат и всички останали, да сложат край на случая. А дали беше време? Дали той нямаше да даде още по-изобилни плодове?

След няколко дена Атанасов замина за Родопите. Изглежда, в редакцията го ценяха високо, вярваха в творческите му възможности и не му отказваха предложените от него задачи. Негласното наблюдение установи, че той пристигна с колата си, придружаван от фоторепортьора Станчо Славов. Но се настаниха в един хотел в Пампорово, като през деня прекарваха времето си добросъвестно в завода. Пътят им отнемаше само половин час. Командировката на Атанасов продължи пет дена, два от които те просто си почиваха в Пампорово. А в понеделник сутринта се върнаха в София. Сега оставаше „да напише очерка за завода“.

През това време животът на Петров течеше еднообразно и безметежно. Само с едно изключение…

22 август, петък

Този път Петров не мина по традиционния си маршрут, а взе друг трамвай, който го отведе на булевард „Витоша“. Там влиза и излиза в доста магазини. От рибарския си купи топло пушена скумрия и разбит тарама хайвер, някои дреболии от „1001 стоки“, паста за зъби от една будка. И когато вече трябваше да поеме за към къщи, качи се неочаквано на един трамвай в обратна посока. Дълго пътува, слезе на една от крайните спирки. Влезе в стара кооперация. Но не се забави, явно дори не потърси някого там, защото само след няколко секунди излезе. Качи се отново на трамвая и се прибра у дома си.

Наблюдаващият не можа да разбере какво се бе случило в блока на улица „Революционер“ № 2 за тези няколко секунди, време, недостатъчно дори да посети някого на партера, където живееше Васил Заралиев, и да се увери, че го няма.

Да, това беше неговата кооперация. Но това стана ясно на полковник Ковачев едва на другия ден сутринта, когато прочете докладната на наблюдението. Той също се запита какво е могло да означава това неочаквано и мигновено посещение на Петров. Та той нямаше обичая да се явява лично! Пък и, както донасяше другата бригада, по това време Зара си е пиел червеното вино в кварталната пивница и се е прибрал едва два часа по-късно. Да, време е имало достатъчно!