Шарл Перо - Рике с Перчема

Имало едно време една царица. Тя родила толкова грозен син, та хората сметнали, че детето няма човешки образ.

Една фея, която се случила там при раждането му, уверила, че то ще стане приятен младеж, понеже ще бъде много умен. Тя дори добавила, че по силата на дарбата, която току-що му дала, той ще може да направи умен колкото себе си оногова, когото най-много обикне.

Това утешило малко нещастната царица, която много скърбяла, че има толкова грозно бебе. И наистина, щом проговорило детето, думите му били тъй смислени, действията му тъй разумни, че то очаровало всички.

Забравих да кажа, че то се родило с малък кичур коса на главата и затова го нарекли Рике с Перчема — Рике било името му.

След седем-осем години царицата на едно съседно царство родила две момичета. Момиченцето, което се родило първо, било от зората по-красиво. Царицата се радвала толкова много, че околните се страхували да не би тази извънредно голяма радост да й докара някое нещастие.

Същата фея, която присъствала на раждането на малкия Рике с Перчема, била там и за да понамали радостта на царицата, й казала, че малката принцеса ще бъде без разум и ще бъде колкото хубава, толкова и глупава. Това сломило царицата, но малко по-късно скръбта й се увеличила още повече, понеже второто момиче, което родила, било извънредно грозно.

— Не скърбете толкова, госпожо — й казала феята, — дъщеря ви ще бъде възнаградена: тя ще бъде така умна, та почти няма да се забелязва, че не е красива.

— Дано тъй да бъде! — отговорила царицата. — Но няма ли някаква възможност да дадете малко ум на по-голямата, която е толкова красива!

— Що се отнася до ума й — казала феята, — нищо не мога да направя, но за красотата й — мога всичко; и понеже искам да ви доставя удоволствие, ще я орисам да може да направи хубав онзи, когото хареса.

Колкото растели двете принцеси, толкова растели и дарбите им и навсякъде се говорело само за красотата на по-голямата и за ума на по-малката. Но с възрастта и недостатъците им също се увеличавали. По-малката видимо погрознявала, а по-голямата от ден на ден изглупявала и като я запитвали нещо, тя или не отговаряла, или казвала някоя глупост. При това била толкова несръчна, че не можела да нареди няколко порцеланови украшения над камината, без да счупи някое от тях, нито да изпие чаша вода, без да разлее половината по дрехите си.

При все че хубостта е голямо преимущество за едно младо момиче, по-малката имала почти винаги по-голям успех в обществото. Отначало хората отивали при по-хубавата, за да я видят и се полюбуват на красотата й, но скоро се връщали при по-умната, за да чуят как хубаво разказва, и се чудели, че след по-малко от четвърт час край по-голямата не оставал никой, а всички се събирали около по-малката.

По-голямата, макар и много глупава, забелязвала това и била готова без съжаление да даде всичката си хубост, за да има поне половината от ума на сестра си. Царицата, колкото и въздържана да била, не можела да се сдържа винаги и много пъти я укорявала за глупостта й, а при тези укори на нещастната принцеса й се струвало, че ще умре от мъка.

Един ден, когато се била усамотила в гората, за да оплаче нещастието си, тя видяла да се приближава към нея някакъв нисък мъж, много грозен и много неприятен, но разкошно облечен. Това бил младият принц Рике с Перчема, влюбен в принцесата от портретите й, пръснати по цял свят. Той напуснал бащиното си царство, за да може да я види и да й говори. Много доволен, че я среща съвсем сама, той се приближил до нея с най-голяма почит и уважение.

Когато й казвал обикновените любезности при запознаване, той забелязал, че тя е много тъжна, и добавил:

— Госпожице, не мога да разбера как една толкова хубава девойка като вас може да бъде толкова тъжна, колкото сте вие. Аз мога да се похваля, че съм виждал безброй красавици, но признавам, че никога не съм виждал девойка, чиято красота може да се сравни с вашата.

— Вие сте много любезен, господине — му отвърнала принцесата, без да каже и дума повече.

— Красотата — отговорил Рике с Перчема — е толкова голямо преимущество, че е по-важна от всичко друго, и когато човек я притежава, не виждам за какво може да скърби.

— Бих предпочела — казала принцесата — да бъда грозна като вас, но умна, отколкото да имам красота като моята, а да съм толкова глупава, колкото съм.

— Госпожице, няма по-голямо доказателство, че човек е умен, от това, да мисли, че не е. Колкото човек има повече ум, естествено е да смята, че толкова повече му липсва.