Павел Вежинов - Кутия за енфие

— На кого?

— Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.

Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.

— Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?

— Кой Ничев?

— Този… Младият митничар…

— Не, аз не съм комсомолец — усмихна се непринудено администраторът.

С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел „България“. Три пъти бе идвала мадам де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел — „София“.

Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.

Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:

— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?

— Почти всичко, госпожо…

— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?

— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.

— Вие се шегувате, разбира се.

— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.

На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.

— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.

— Кога точно?

— В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.

— Добре, другарю генерал.

— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.

— Разбра ли какво ти казах?

— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.

— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.

— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.

— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.

На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.

„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.