Владимир Василиев - Космически рицар

През това време на няколко пъти заспиваше, а когато се събуждаше, планетата се оказваше все по-близо и скоро огромното кълбо вече не можеше да се обхване с поглед. Пухкавите планини от бели облаци бяха приятни и много му се искаше да ги пипне с ръка или дори да ги близне. Кой знае защо, той си представяше, че те непременно са сладки.

Към края на четвъртия час забеляза дупка в облаците. Долу се виждаше океан. Или море. Така или иначе — вода.

Теди се ужаси и изруга. Когато скочи, не предвиждаше такава възможност. От само себе си се разбираше, че щом се спуска на планета, ще попадне на суша. Беше пропуснал факта, че на планетите има морета. Аварийният комплект няма да допусне да умре във вълните, но е твърде тежък и просто ще го повлече към дъното и кой знае дали ще може да се добере до сушата. Няма да го намерят, дори ако сигналът на предавателя пробие водата.

Оставаше му да се надява, че океанът е само отляво, а под него е материк. Или макар остров. С тази надежда и с черни мисли в главата Теди потъна в пухкавите облаци. До повърхността оставаха около четиридесет километра. Започнаха да го подмятат въздушни потоци. Ветровете не бяха по-силни, отколкото на Земята или на Хобарт, но не бяха и по-слаби.

След дълги минути в мъгла той се измъкна от облаците. Под него се плискаше все същият океан, но съвсем близо започваше суша — очевидно континент. Вятърът, не особено силен, духаше под малък ъгъл от морето към сушата и това беше много хубаво. Щом усети порива, Теди моментално разтвори парашута — сега вятърът бавно ще го сваля към земята.

През това време се оглеждаше. Сушата все още бе далеч, но се виждаше, че досами брега стигаше гъста гора. Когато слезе по-надолу, забеляза град. Във всеки случай Теди реши, че е град. Но той оставаше далеч встрани и пилотът се надяваше никога да не го види — нямаше намерение да се пъха в работите на аборигените.

Въпреки цялото си старание Теди все пак не стигна до сушата за някакви си километър и половина. Той изстиска всичко възможно от вятъра и парашута, но просто не можеше да се приземи по-близо. Когато до вълните останаха около три метра, Теди откопча парашута, стегна се и като игла прониза водата. Откри дъно на седем-осем метра. Аварийният комплект го защитаваше от дълбочината не по-лошо, отколкото от Космоса, и засега единственото неудобство беше силното съпротивление на водата. Наложи се да се движи изключително бавно. Теди се убеди, че парашутът благополучно е потънал, и плавно тръгна по дъното към брега.

Тези километър и половина се оказаха истински кошмар и го измориха до крайност. Той се влачеше почти три часа, докато главата му се показа над водата. Някак си се добра и до сушата, но единственото, което можеше да направи, беше да се свлече на пясъка.

Щом си поотдъхна, Теди изключи аварийния комплект — условията бяха напълно поносими, а енергията трябваше да се пести. Въздъхна с пълни гърди — въздухът си е въздух. Той откачи предавателя, седна на пясъка и започна да вика базата.

И тогава някой го фрасна по темето. Много силно.

Теди простена и се размърда, съзнанието му се връщаше бавно, а главата му се цепеше от тъпа болка. Гората шумеше и се чуваха нечии гласове. С голямо усилие отвори очи. Над него се бяха надвесили две брадати муцуни. Вече бе започнало да се стъмва.

— Аха! Птицата се свести. Отнеси го, Бари.

Едната грозна муцуна се обърна и отиде до пламтящия огън. А другата — Бари, здраво мъжище, с лекота подхвана Теди, пренесе го до огъня и подпря гърба му до нещо твърдо, но какво беше то — пилотът не видя. Вързаха краката му, а ръцете зад гърба. Теди въздъхна меланхолично: „Благодаря, че не вързаха и краката ми зад гърба… Това не бих могъл да понеса.“

Ръцете и краката на Теди бяха отекли и много му се искаше да ги размърда.

Бари изкрещя нещо и около огъня се събраха седем души. Първата муцуна, очевидно главатарят, се казваше Херб. Той седна срещу Теди, а останалите се настаниха отдясно. Всичките седмина бяха въоръжени с мечове, ножове и още нещо подобно. Бяха облечени с добре ушити кожени панталони и куртки, а на краката си имаха меки ботуши. Някои бяха с шлемове.

„Изглежда, че са в рицарската епоха“ — с безразличие си помисли Теди.

— Ти магьосник ли си? — попита Херб. — Е, отговаряй, да те вземат дяволите.

Теди отрицателно поклати глава.

— Лъжеш! Нали те видяхме как правиш магии на брега.

Вероятно го бяха видели как се занимаваше с предавателя. Но дали тази банда ще разбере какво е предавател? Теди сериозно се съмняваше.