Благой Иванов - Преобразяване

Виждах как козината бавно потъваше в порите му, ноктите и зъбите се прибраха в онези свои тайни кътчета, за които нито един простосмъртен не подозира, а под затворените му клепачи очите играеха мъртвешки танц. Той отново се превръщаше в човек. Във Франк Едуардс — мъжа, принуден от векове да пази в тайна истинската си същност зад фалшиви имена и в мрачни бърлоги да преживява хищническия си живот.

Впи в мен изпепеляващ поглед и аз за пореден път изтръпнах.

— Не можеш така лесно да се отървеш от мен — каза с лека усмивка. След това тялото му се сгърчи в нов болезнен спазъм и той се сви като охлюв.

Насочих пистолета към гърдите му.

— Ти си обречен — пак продума той.

— Заплахите няма да ти помогнат, Едуардс — казах аз, като се опитах да придам твърдост на гласа си. — Би трябвало да ми благодариш, че те избавям от този ужас.

Умиращият само поклати леко глава и избухна в неистов кикот, който бързо прерасна в задавен гърлен рев.

Изстрелях останалите куршуми в тялото му и бързо напуснах прокълнатата му обител.

Настаних се в болница и след седмица ме изписаха. Не подозирах, че съм толкова зле ранен. В деня преди да се прибера една от медицинските сестри ме посети в стаята. Казваше се Рита Уилсън и се бяхме сближили през този кратък мой престой в болницата. Може би даже повече от сближили.

— От утре съм в отпуск и тази вечер заминавам — каза тя.

— Колко жалко — усмихнах се аз.

— Е, не е чак толкова зле, след по-малко от месец пак ще съм на работа.

— Значи след три седмици ще скоча от третия етаж и ще си счупя крака. Така поне ще съм по-дълго тук и току-виж сме се сгодили.

Тя се засмя. След това бръкна в джобчето на дрехата си и затършува. Забелязах, че не носи сутиен. Едрите й гърди за пореден път ми направиха силно впечатление. Тя проследи погледа ми и се усмихна.

— Ето — подаде ми малко листче. — Когато решиш, че ти е доскучало просто ми звънни.

— Непременно.

Тя се обърна и излезе. Насладих се на грациозната й походка и непослушните ми очи се спряха продължително на дългите й хубави крака. Усетих леко парене в слабините.

Тогава на вратата се появи дебелата сестра Вандерс и аз се върнах отново в реалността.

— Е, непослушни момко — каза тя с дебелия си вечно весел глас. — От утре пак ще буйстваш на воля.

— Разбира се.

— Как е коляното? — кракът ми беше силно натъртен, явно при падането ми върху масата.

— Екстра.

— Щом казваш, вярвам ти.

Тя смени превръзките на по-сериозните рани, които все още не бяха съвсем заздравели и констатира:

— Тръни, трески, стъкло — имам чувството, че са боли и хапали хиляди гадини. Това да не е от бодлива тел? Ами тоя шев? Гледай само — сякаш си седнал върху натрошено шише.

— Не беше натрошено, когато седнах, ама стана на пихтия после.

И двамата избухнахме в смях

Тогава не обърнах внимание на думите й. Въпреки че, като се замисля, то май нямаше да има кой знае какво значение.

Поне за мене.

Всички рани зараснаха. Всички без една.

Седя и потривам леко бинта на бедрото си. Чудя се дали ако го сваля, ще изпищя от видяното? Защото чувствам как пулсира, как… мърда. Сякаш някакво зло се е загнездило там вътре.

„Ти си обречен!“

„… имам чувството, че са те боли и хапали хиляди гадини.“

Сега помня ясно тези фрази. Не мога да ги забравя. Невъзможно е.

„Не можеш така лесно да се отървеш от мен!“

Гледам пистолета на масата.

И продължавам да потривам с ръка бинта.

Боли ме. Леко. Сякаш раната предусеща божествената наслада на утрешния ден.

Защото утре е…

Говорих с Рита. Разбрахме се да се видим вдругиден. Но дали няма да я навестя по-рано? Може би още утре.

Защото утре е…

Имам още един куршум. Пазя го за всеки случай. Чувствам как губя разсъдъка си. Дали от преживяното в колибата на върколака? Или пък от ужасяващата гледка на неговото преобразяване?

Не… По-скоро от осъзнаването, че ужасът не е свършил. Той тепърва предстои. Освен ако не събера смелост да взема пистолета.

„Имам чувството, че са те… хапали…“

„ХАПАЛИ!“

О, Боже! Не, не е възможно!

Възможно е, убеден съм. Ухапал ме е… Бях в безсъзнание за кратко, но той е имал предостатъчно време, за да ме… зарази.

Страхувам се. Но не за себе си.

Страхувам се, че утре мога да навестя Рита. Малко по-рано от предвиденото.

Изненада!

Защото утре е…

О, Боже, дай ми сили да…

Утре е пълнолуние!