Майкъл Нютън: Черна дантела

Разговорът с Кротър продължи около час и половина. Накрая той се бе обърнал към Флин и Танър, но те нямаха никакви въпроси към нея. Когато си тръгна, минавайки край някакъв младеж и една възрастна жена отвън в коридора, Флин, който бе излязъл да я изпрати до асансьора, бе добавил към извиненията на Кротър и своите, но тя се отдръпна от него, надявайки се той да усети студенината й.

Приближавайки Уорнър авеню на булевард Уилшър, Сара си каза, че с това вече е свършено. Тя не можеше да бъде обвинена в нищо въз основа на една обикновена визитна картичка, въпреки че офисът й може да бъде подложен на обиск, а пациентите й да бъдат следени, в случай че полицията няма какво друго да прави. Тя си записа наум, че трябва да бъде нащрек и да реагира незабавно и енергично на всеки признак за обезпокояващи действия. Тя нямаше да допусне нещо, над което се е трудила грижливо месеци и години наред, да бъде развалено от неумели хрътки, хукнали безцелно да търсят заподозрени по някакво дело, което не могат да разрешат с други средства.

А колкото до Джоузеф Флин…

Страхът я споходи отново, когато завиваше на запад по булевард Сънсет, покрай оградата на ЮКЛА, по последната отсечка от маршрута й към Бел Еър. Да предположим, че хотелската Касапка е пациентка, която тя познава, недай боже, и по някакъв начин е пропуснала да забележи предупредителните признаци? Да предположим, че убийцата е решила да замеси нейното име преднамерено, по причини, които Сара не би могла да се надява да разбере? Ами тогава?

През всичките години, докато работеше с жени, жертви на насилие, доктор Сара Джейн Петоски винаги се е чувствала в безопасност. Нейните пациентки й даваха своето доверие и отваряха сърцата си, разкриваха тайните си, които бяха скрити вътре години наред, измъчвайки се в тъмнина. Тя ставаше техен приятел и водач, за някои — единствената безусловна личност, която са познавали някога. За някои тя беше като Господ.

Изглеждаше невъзможно някоя от тях да й желае злото. И все пак, ако е пропуснала сигналните признаци за предстоящо насилие, би могло да има други скрити тайни, дълбоко скътани и неоткрити, които чакат да я изненадат.

Не.

Сигурно е съвпадение, някаква случайност. Може би Луиз, пациентка през последните две години, която все още се хващаше понякога с напълно непознати, като по този начин се самонаказваше за някаква несъществуваща вина, пресъздавайки наново събитията от детството си, когато родителите й превърнали единственото си дете в улична отрепка в Бейкърсфийлд. Ако не е Луиз, тогава трябва да е някой друг. Някой от представителите на един от десетките фармацевтични концерни, които всеки месец посещаваха офиса й, опитвайки се да пробутат най-новите си настойки с вълшебни качества.

Чисто съвпадение.

Тя заключи колата си по навик, вдигна вечерния вестник от стъпалата и си влезе в къщата. Беше решила да не се остави на натрапчивите въпроси да я преследват и да развалят вечерта й, както бе станало със следобеда й.

Канеше се да прослуша телефонния секретар за евентуални обаждания, когато бе изненадана от някакъв звук от движение зад гърба й Преди да бе имала възможност да се обърне, шушнещият звук стана звук.

— Радвам се, че си вкъщи.

Стръвницата знае, че за да може да издебне и да убие, трябва да умее да чака плячката си. Тя не се бои от чакането и не се ядосва; то е просто част от живота. От опит тя се е научила да се възползва от периодите на тишина, за да подрежда мислите си и да се успокоява.

Очакването на дивеча всеки път е различно. Когато е на лов за шопари, тя се показва, жива стръв, и чака онзи, който отговаря на нуждите й да дойде и да захапе примамката.

Днес дивечът е различен.

Преди да се довери на някого, което може да се случи изключително рядко, Стръвницата трябва да си е осигурила някакво преимущество. Някакъв начин за връщане на удара, ако в крайна сметка се окаже предадена. Тъй като адресът на лекарката е тайна — или се предполага да бъде така — на Стръвницата й се бе наложило да се покаже на дневна светлина неведнъж, но рискът си струва и тя е успяла да придобие нови умения.

Тя знае, например, че изкуството да проследиш някого с кола из центъра на града е изнурителна работа, а не просто упражнение, както го представят в игралните филми по телевизията. Преследвачът трябва да се държи на разстояние като същевременно не изпуска обекта, да е постоянно нащрек за еднопосочни улици и сменящите се пътни сигнали, за улички с разрешен само десен завой и за шофьори, които напират да се бутат ту напред, ту назад в движението като състезатели на детска площадка за картинг. Преследваният може да забрави да сигнализира, че завива или да спре внезапно някъде, където преследвачът няма място да паркира. Една чупка в първата пряка, едно забавяне от автобусите или от товарни камиони и си го изпуснал.