Деница Минчева: 2Б

Непохватно. Това беше първото впечатление, което му направи момичето. Нанасяше се в апартамента срещу неговия и не правеше нищо като хората. Хаотично разпръснати пред вратата стояха кашоните с багажа й, а тя се суетеше, очевидно неспособна да реши кое да внесе първо и как да започне разопаковането. Постоянно се блъскаше в нещо, а и беше забравила да надпише кашоните та част от тях явно бяха преобърнати и сега дрънчаха обезпокоително.

Тома я видя докато се прибираше от лекции. Този апартамент беше останал празен вече пет месеца и той почти се беше успокоил, че ще може да си прибира пощата без да се тревожи, че е по бельо и, че няма да има шумни енергични съседи, които да му губят времето с настойчиви покани за непрестанните им купони и сега това момиче. Не, че беше лошо или нещо, напротив — среден ръст, стройна, чуплива кестенява коса и обещаващи форми. И все пак, как само подритва тия кашони. За първи път ли се нанася?!

— За първи път се местя, не предполагах, че ще е толкова сложно. Да имате свободен половин час?

Стъписан да чуе мислите си изречени гласно, в първия момент Тома изобщо не разбра, че тя е проговорила. Проумя го секунда по-късно, когато, като че ли се блъсна в гузния й поглед.

— Извинете, какво… — измърмори той, все още неспособен да скалъпи изречение.

— Казвам, че за първи път се местя. Сигурно Ви преча така, като съм блокирала коридора с багажа си, но не съм го правила преди и май подцених сложността на пренасянето. Заклевам се, че имах точен план как да организирам всичко и за известно време дори го спазвах, но…

Непохватна и бъбрива. Неприятните впечатления се увеличаваха. За първи път го срещаше, но разговаряше с него фамилиарно и подробно му разказа, как след като починала и майка й, продала къщата на родителите си, но явно не е разбрала добре брокера на недвижимо имущество, когато и е казал с колко време разполага, за да се изнесе, защото била убедена, че има две седмици, а се оказало, че са два дни. И ето я тук, с всичките се кашони струпани пред вратата на съвсем първия свободен апартамент, който е открила, и вероятно скоро няма да го смени, защо натоварването и напрежението по едно пренасяне и идват в повече.

Докато тя говореше, двамата внасяха кашони в новото й жилище. Съгласи се да й помогне не толкова от добросъседски чувства, а, за да се разчисти по-бързо тая бъркотия пред вратата му.

— Значи, не сте студентка — подхвърли първото, което му хрумна, понеже тя най-после беше спряла да говори и неговото мъчание беше някак неловко.

— Не, не съм. Обаче исках, наистина. Мечатаех да стана фотограф. Професионален имам предвид. Такъв, който твори, а не само снима сватби и кръщенета. Като бях малка, татко ми купи фотоапарат за един рожден ден. Бях толкова ентусиазирана, че един цял ден снимах всичко, което попадна пред очите ми — моите играчки, цветните лехи на майка ми, татко, който чете вестник, децата навън, една птица, котка с малките й, няколко дървета… Нали казват, че изображениета на един обект, улавя част от същината му. Затова в началото хората се страхували от снимките — мислели, че така ще пленят душите ми. И аз така се чувствах — ловец на души.

Тя наистина не млъкваше. Беше прекарал с нея повече от половин час и едва ли имаше и три минути, в които да си е държала устата затворена. След като и последният кашон беше внесен, тя му предложи кафе. Той не намери причина, с която да се извини и се наложи да приеме. Тя изрови кафеварка след като известно време бърника в няколко кашона — как е могла да не ги надпише?! — и малко по-късно кафето беше готово. За негово нарастващо раздразнение тя реши да се довърши историята. Баша й починал малко, след като и подарил онзи фотоапарат. За да се издържат, майка й работела на две места и се оправяли, но за спестявания за образование и дума не можело да става. И така, вместо да стане студенка, след средното й се наложило да почне работа.

Тя приключи историята си с остро поемане на дъх, сякаш се кани да продължи, но в този момент изглежда най-после проумя, че е говорила непрекъснато почти цял час и се спря. Без да отлага повече, за да не би тя да се окопити и да продължи да говори, той се изини, че трябва да чете за изпит и се измъкна. Вече на сигурно място в собствения си апартамент си помисли, че изобщо няма да съжалява ако не види повече разговорливата си нова съседка. Дори не подозираше, че желанието му ще изпълни почти незабавно.