Александър Дюма - Граф Монте Кристо

— Вие пожелахте преди малко да имате за мъж лекар — рече Вилфор, — аз имам с учениците на Ескулап (така приказваха още в 1815 година) поне тази прилика, че никога не разполагам с времето си и че ме търсят дори при вас, дори в деня на годежа ми.

— А за какво ви търсят? — попита хубавата млада девойка с леко безпокойство.

— Уви, за един болен, който, ако се съди по това, което ми казаха, е на смъртно легло: случаят е тежък и болестта води към ешафода.

— О, боже мой! — извика Рене побледняла.

— Наистина ли? — извикаха в един глас присъствуващите:

— Изглежда, че току-що е открит чисто и просто един бонапартистки заговор.

— Възможно ли е? — рече маркизата.

— Ето доноса.

И Вилфор прочете:

— „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин прокурора на краля, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-комендант на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е бил натоварен от Мюра с писмо до узурпатора, а от узурпатора с писмо до парижкия бонапартистки комитет.

Ще се уверите в това престъпление, когато го арестувате; защото ще намерите това писмо или у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

— Но това писмо е анонимно — рече Рене — и е адресирано до господин кралския прокурор, а не до вас.

— Да, но кралският прокурор отсъствува; в негово отсъствие писмото е дадено на неговия секретар, комуто е възложено да отваря писмата; той го е отворил, пратил е да ме потърсят и като не ме намерил, сам е дал нареждане за арестуване.

— Значи престъпникът е арестуван — рече маркизата.

— Искате да кажете, обвиняемият — подзе Рене.

— Да, госпожо маркизо — рече Вилфор, — и както имах вече честта да кажа преди малко на госпожица Рене, ако намерят въпросното писмо у него, болният е опасно болен.

— А къде е този нещастник? — попита Рене.

— Той е у мене.

— Идете, приятелю мой — рече маркизът, — не пренебрегвайте задълженията и не оставайте с нас, когато кралската служба ви зове другаде: идете, където кралската служба ви зове.

— О, господин дьо Вилфор — рече Рене, като допря умолително длани една до друга, — бъдете снизходителен, днес е денят на нашия годеж.

Вилфор избиколи масата и като се приближи до стола на младата девойка, на чието облегало се опря, рече:

— Зарад вашето спокойствие ще направя всичко възможно, мила Рене; но ако уликите са сигурни, ако обвинението е вярно, ще трябва да се отсече този бонапартистки плевел.

Рене потрепна при думата отсече, защото плевелът, който трябваше да се отсече, имаше глава.

— Хайде, хайде — рече маркизата, — не слушайте това момиченце, Вилфор, то ще свикне.

И маркизата протегна на Вилфор сухата си ръка, която той целуна, като гледаше Рене и й казваше с очи:

„Целувам вашата ръка или поне бих желал да я целуна“.

— Печално предзнаменование! — пошушна Рене.

— Наистина, госпожице — рече маркизата, — вие ме отчайвате с вашите детинщини: питам ви, какво общо може да има съдбата на държавата с вашите приумици и сантименталности?

— О, мамо! — прошепна Рене.

— Простете нашата лоша роялистка, госпожо маркизо — рече Вилфор, — обещавам ви да изпълня дълга си на помощник кралски прокурор добросъвестно, сиреч да бъда безпощаден.

Но в същото време, когато прокурорът говореше тези думи на маркизата, годеникът хвърли скришом поглед на годеницата и този поглед казваше: „Бъдете спокойна, Рене: зарад вас ще бъда снизходителен“.

Рене отговори с най-милата си усмивка на този поглед и Вилфор излезе изпълнен с райско блаженство.

Щом излезе от столовата, Вилфор свали веселата си маска и си придаде важния вид, който подобава на човек, натоварен с висшия дълг да решава участта на своя ближен. Въпреки подвижността на лицето си, която като някой сръчен актьор беше изучавал неведнъж пред огледалото, той с мъка този път намръщи вежди и помрачи чертите си. И наистина, като оставим настрана спомена за политическата линия, следвана от баща му, който можеше, ако не се отдалечи напълно от нея, да отклони бъдещето му, Жерар дьо Вилфор беше в тази минута толкова щастлив, колкото може да бъде един човек; сам богат, той заемаше на двайсет и седем годишна възраст високо място в правосъдието, женеше се за една млада и хубава девойка, която обичаше не страстно, но разумно, както можеше да обича един помощник кралски прокурор, а годеницата му, госпожица дьо Сен Меран, беше не само забележително хубава, но принадлежеше и към едно от най-тачените семейства по онова време. Освен връзките на баща си и майка си, които нямаха друго дете и можеха да ги използуват изцяло само за зетя си, тя донасяше на мъжа си петдесет хиляди екюта зестра, към която с оглед на надеждите (жестока дума, измислена от сватовниците) можеше да се прибави един ден половин милион наследство.