Пиеро Проспери - Капитан Дизраели

Дизраели вдигна бавно микрофона.

— Буканийр — рече той. — Филер, Диранков. Този път отговорът дойде веднага.

— Ало, коменданте. Аз съм Филер… заедно с Буканийр. Добре сме. Но Диранков е със счупен крак.

— В какво състояние е корпусът? Филер обясни:

— Бих казал, добро. Мисля, че ще сме в състояние да пътуваме, когато се измъкнем от останките на помощния кораб.

— Добре, Филер. Трябва да намерим другия разузнавач. Следвайте ме.

Но нямаше нужда да го търсят. Вторият разузнавач идваше точно към тях с много малка скорост, защото само главният двигател работеше. Като че ли това бе най-малко пострадалият кораб от цялата ескадрила: един елерон беше откъснат, надстройката на опашката беше станала на парчета, бяха се повредили и оголили проводите на двигателите, но поне отвън нямаше други повреди.

— Тук е Бенсън — обади се глас от борда на разузнавача. — Можем да кажем, че ни се размина. Трима сме и всички в добро състояние. Каретата се движи още.

Дизраели приближи лодката до борда на разузнавача.

— Радвам се, момчета — зашепна той в микрофона, докато си намъкваше шлема. А после рече по-високо: — Пригответе се, ще ви закарам в къщи. Връщаме се на Земята!

Според една древна приказка хиперпространството било сиво.

Погледът на Дизраели се губеше в невероятна, абсурдна вълна от матови цветове, които непрекъснато се изменяха и избледняваха, после отново се разпалваха и се изпаряваха във фантастична последователност. Нищо не даваше представа за невероятната скорост, с която двата разузнавача се движеха, но тези непрекъснати промени и трансформации на цветове помагаха донякъде да се добие усещане за движението. И никой никога не бе успял да разбере какъв е произходът на тези колебливи цветове.

„По-добре е така — мърмореше Дизраели. — Ако хиперпространството наистина беше сиво, монотонният непрекъснат прилив на пустотата би ни подлудила.“

Мислите му се удавиха в надеждата. Окото му унесено гонеше мълчаливата сарабанда на цветните оазиси в един океан от светлина. Искаше да забрави окървавените тела… Щяха вечно да кръжат в орбита около Сириус… Мълчаливите светкавици на експлозиите… Парчетата почерняла ламарина. И най-вече звездолетите на Врага, които се хвърляха в битката като войни-самоубийци.

Ингемар беше зад него, не беше усетил идването му.

— Време е — каза Ингемар.

Забеляза, че стиска като обезумял рамката на илюминатора. Кокалчетата на юмруците му бяха синкави.

— Готови за излизане от хиперпространството — измърмори той.

През прозореца можеше да се види невероятната панорама на Гибралтарския пролив, със стената, която затваряше Средиземно море. Нямаше време да гледа навън, вицемар шалът Бърджийс най-после беше благоволил да го заговори:

— Капитан Дизраели — в сухия му тон се чувствуваше известна нотка на благоразположение. Той преглеждаше книжата, разхвърляни по масата. — Имам тук рапортите за разгънатите акции на вашата ескадрила, преди да бъде разгромена в битката при Сириус. Поздравявам ви.

— Благодаря, господине.

Лицето на Бърджийс не беше като думите му. Сякаш бе изсечено от гранит.

— Как е ръката ви? — И това беше формален въпрос.

— Благодаря, по-добре е — той хвърли поглед към превръзката. — Скоро ще бъде наред.

— Добре, капитане — каза Бърджийс. — Дадох нареждания да ви предадат нова ескадрила с нов екипаж. С малка тренировка можете отново да се впуснете в Космоса след един месец.

— Благодаря, господине. „Но кога е решил?“

— Няма да замина.

Бърджийс сякаш беше очаквал този отговор. Задоволи се само да вдигне вежди.

— Повторете, моля!

— Казах, че няма да тръгна — повтори той решително. Бърджийс стисна едва доловимо челюсти. Продължи да разлиства книжата на масата. И неговият глас беше все още странно спокоен.

— Дезертьорство, Дизраели?

— Наречете го, както щете — каза Дизраели, като стана. — Но смятам, че договорът ми е изтекъл. Няма да се върна в Космоса. Оставам в града в очакване да бъда освободен от задълженията.

И се запъти към вратата.

— Един момент, Дизраели — гласът на Бърджийс имаше леко развеселен тембър. — Какво смятате да правите, щом излезете от флотата?

— Ами… — беше застанал неподвижен на прага, полуобърнат към бюрото, все още с шапка в ръка. — Сигурен съм, че ще намеря какво да правя, господине.

— Бедният, луд е! — гласът на Бърджийс прозвуча презрително. — Не бихте могли да отидете никъде. Не си ли спомняте, че сме във военно положение и че в Системата са в сила военните закони?