Анатолий Приставкин - Пренощува облачето златно

На сутринта ги събудиха по-рано от обикновено, към шест часа.

Дори Муса накараха да се облече, и него изпращаха нанякъде. Оставаха само слепите. Но когато всички се строиха, за да тръгнат към гарата, отнякъде изскочи Антон и се развика:

— Кузминчета! Тук ли сте? Тук ли сте?

— Антоне! — викна Колка и изхвръкна от строя.

Антон намери ръката на Колка и му подаде някакво листче. То беше надупчено със знаци от езика на слепите.

— Това ти е късметът за в бъдеще! — каза Антон и се усмихна, както се усмихват само слепите: нейде в пространството.

— Но аз не мога да прочета какво пише!

— Ако се случи да дойдеш в нашия град, ела на пазара! — каза Антон. — Аз ще бъда там! Ще ти го прочета! Ти си добър човек, Коля!

— Деца, по местата! — извика Олга Христофоровна. Това, разбира се, се отнасяше и за Колка. — Всички след мен.

На улицата беше студено. Засукваха се вихрушки. Гарата беше пуста. Настаниха децата във влака, в някакъв празен, непочистен вагон. В този първи ден от новата година не пътуваше никой освен тях.

Колка посочи на Алхузур двата най-горни нара и каза: „Тези са нашите. Така пътувахме със Сашка.“

Точно тогава във вагона влезе Олга Христофоровна и извика:

— Коля! Търсят те!

— Кой? — недоволно промърмори Колка, не му се отделяше от Алхузур.

— Излез! И ще видиш! — каза Олга Христофоровна. С възтежка походка тя продължи нататък по вагона, за да провери дали всички са се настанили добре.

— Муса, да не ти е студено? — попита татаринът.

Муса се свиваше, но не искаше да се оплаква. И изобщо той се радваше, че пътува нанякъде като всички. Защо да остава сам…

Колка излезе на платформата и видя до вагона Регина Петровна. Тя държеше някакви пакети.

Спусна се към Колка, но се препъна. А той я гледаше от вратата на вагона. Гледаше как припряно се катери по неудобните стъпала, аха-аха да изтърве пакетите.

— Ето! — каза запъхтяна. — Това са костюмите! Онези, дето ви ги подарихме, на тебе и на Сашка! — И понеже Колка мълчеше, тя завърши умолително: — Вземи ги! Там, на новото място…

И сложи пакетите на пода до Колка.

Помълчаха, загледани един в друг.

— Не знам къде ви водят… — каза тя, без да откъсва очи от Колка. — Кой знае защо го пазят в тайна… Каква глупост. Но ти пак си помисли. Защо не останеш при нас, а? Ние с Демян Иванич обсъдихме, той няма нищо против да те вземе… — Тя се поправи: — Тебе… и това момче…

Колка поклати глава.

Регина Петровна въздъхна. Бръкна да си извади цигара, но я счупи и я захвърли.

— Е, добре — каза тя. — Защо не ми напишеш писмо, а? Когато пристигнеш?

Колка отново поклати глава.

Внезапно Регина Петровна протегна ръка и го погали по главата. Той не успя да се дръпне.

— Добре. Сбогом, приятелю! — тръгна и изведнъж се обърна. — Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

Колка кимна. Знаеше какво ще го пита и бе очаквал този въпрос.

— Къде е брат ти? Имам предвид истинския Сашка… Къде е той?

Колка погледна в очите тази най-красива на света жена. Колко я бе обичал! Колко я бяха обичали и двамата! А сега… Сашка може би щеше да й прости бягството, но Колка не можеше… Ала не можеше и да не й отговори. И тогава каза:

— Сашка замина.

— Далече ли?

— Далече.

— Е, слава богу! Значи е жив… — възкликна тя.

Регина Петровна скочи от стъпалото: дадоха път на влака.

А Колка веднага се спусна във вагона, дори не се сети за пакетите. Страхуваше се, че Алхузур ще се чувствува зле без него.

Но Алхузур гледаше през прозореца и нещо се бе умислил. Сега и двамата се загледаха през прозореца. Там бе останала жената и макар че вятърът духаше силно и й беше студено, гледаше към вагона и не си тръгваше.

Най-сетне влакът пое.

Вагонът се заклати и потегли бавно. Жената замаха с ръка.

Колка долепи лице до стъклото, та още веднъж, за последен път, да погледа Регина Петровна. Стори му се, че тя нещо извика. Той поклати глава. Това означаваше, че не чува. Но тя можеше да го разбере и другояче. И все пак продължи да вика, ускори крачка. А после се затича…

Шалът й се смъкна, откри черната й коса. И палтото й се разкопча. Тя не почувствува. Тичаше сякаш след щастието си… И викаше, викаше…

И тогава Колка й махна и кимна, сякаш бе разбрал нещо. Повече не я видя. Качи се на нара, легна до Алхузур и го прегърна. И кой знае защо се разплака, притиснат до рамото му. Алхузур го утешаваше, говореше му:

— Защо плакал! Недей!… Ние ще пътува, ще пътува, ще пристигне, а? Ще бъде заедно, а? Цяло живот заедно, а?