Оуън Колфър - Арктическият инцидент

Нищо.

— Зеленика?

„Не отговаря, защото е прекалено късно — помисли си Артемис. — Не може да направи нищо, за да спаси баща ми и само аз съм виновен за това.“

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Кореноплод.

— Руснаците напускат подводницата — каза той. — Сега Зеленика е при кораба, над дупката в леда. Влиза вътре. Зеленика, какво виждате? Хайде, Зеленика. Говорете.

Нищо. Дълго мълчание.

След това феята изскочи изпод леда като механичен делфин. Прелетя кратко разстояние в арктическото нощно небе и падна с трясък на палубата на „Тайфун“.

— Баща ти е с нея — каза началникът.

Артемис нахлузи свободната полицейска каска и започна да се моли Зеленика да се обади. Той увеличи мащаба на изображението, докато започна да му се струва, че може да протегне ръка и да докосне баща си. Видя как Зеленика се надвеси над гърдите му и магическите искри се спуснаха по пръстите й.

След няколко секунди феята вдигна глава и погледна Артемис право в очите, сякаш знаеше, че той я наблюдава.

— Извадих го — каза тя задъхана. — Калното създание е живо. Не изглежда добре, но диша.

Артемис рухна на земята и крехките му рамене се разтърсиха от ридания. Изпитваше облекчение. Плака цяла минута. След това отново стана себе си.

— Добра работа, капитане. А сега да се махаме оттук, преди Вихрогон да е активирал по погрешка някой от детонаторите.

В земните недра кентавърът се отпусна на креслото пред системата за свръзка.

— Не ме изкушавай — каза той и се изкиска.

Артемис се връщаше в „Сейнт Бартълби“. Трябваше да бъде там, докато Хелзинкските медицински служби идентифицират баща му по овехтелия паспорт, който Вихрогон му бе изфабрикувал.

Зеленика направи каквото можа за ранения човек, излекува раната на гърдите му и дори върна зрението в ослепялото му око. Но беше твърде късно да пришие крака, който и без това не им бе подръка. Сега Артемис старши се нуждаеше от по-продължителни медицински грижи и трябваше да попадне на място, където за присъствието му би могло да се даде разумно обяснение. Затова Зеленика се отправи на югозапад към Хелзинки и остави човека в безсъзнание пред вратата на Университетската болница. Един портиер забеляза летящия пациент, но след това паметта му бе успешно заличена.

Когато Артемис старши се опомнеше, последните две години от живота му щяха да бъдат заличени и последният му спомен щеше да бъде приятен: как маха за довиждане на семейството си в Дъблин. Всичко това благодарение на Вихрогон и на неговата технология за заличаване на паметта.

— Дали да не залича и твоята памет? — саркастично подметна кентавърът, след като групата се върна в Централното полицейско управление. — Върви да си изгладиш дрехите, докато си свърша работата.

Артемис се усмихна. Напоследък го правеше много често. Дори сътрудничеството със Зеленика мина много по-гладко, отколкото беше очаквал, особено като се има предвид, че тя го бе видяла да стреля по собствения си баща. Момчето потръпна. Знаеше, че му предстоят много безсънни нощи, в които да размишлява над това приключение.

Капитанът ги придружи до Тара и ги пропусна през холографската маскировка на изхода. Там имаше дори холографско изображение на крава, която дъвчеше виртуални листа, за да не доловят хората феината миризма.

Артемис се връщаше в ученическата си униформа, която по чудо бе възстановена по технология на Народа. Той помириса ревера на сакото си.

— Това сако мирише странно — отбеляза. — Не неприятно, просто необичайно.

— Защото е идеално чисто — каза Зеленика и се усмихна. — Вихрогон трябваше да го изпере три пъти в пералнята, за да премахне…

— За да премахне калта на Калното създание — довърши Артемис.

— Точно така.

Над главите им грееше пълна луна, ярка и изпъкнала като топка за голф. Зеленика чуваше магическата й песен.

— Вихрогон каза, че в замяна на помощта, която ни оказахте, ще постави имението Фоул под наблюдение.

— Радвам се да го чуя — отвърна Артемис.

— Правилно ли е постъпил?

Артемис помисли малко.

— Да. Народът ще бъде в безопасност и аз няма да го заплашвам.

— Добре. Защото мнозина от членовете на Съвета искаха да заличим паметта ти. А при високия ти коефициент на интелигентност тази малка част от паметта може да ти послужи за твърде много неща.

Бътлър протегна ръка.

— Е, капитане, не вярвам, че ще се видим отново.

Зеленика стисна ръката му.