Стюар Мерил: Посещението на Ерос

Аз искам като наш приятел да влезе Ерос днес у нас —
ми каза в пурпурния здрач на есенния ден, любима,
а в плетения прост кафез цареше скръб неутешима:
о, гукащите гургулици с невнятен плач — като в несвяст.

Да, Ерос като пръв приятел ще влиза винаги у нас —
отвърнах аз, заслушан как отвъд лехите с хризантеми
внезапно брулнати листа затрупват гробовете неми
в жълтеещата се горичка, докосната от ранен мраз.

И ето че почука Ерос, решил да влезе и у нас —
по-нежен и от Святостта, обнажен като Чистотата, —
запратил в слънцето стрели, те сипят се сред самотата
като смеха му — смях безгрижен на бог щастлив и сладкоглас.

Добре дошъл у нас, о, Ерос, добре дошъл и днес у нас,
да вдигнем пълни чаши пак пред запламтялата камина;
ела, божествено дете — и както днес не ни отмина,
от изневери избави ни, щом всичко тук е в твойта власт.

Засмя се ненадейно Ерос и влезе след това у нас,
и вратовете ни обви с ръце — хомота на мечтите;
устите ни отключи той и сам отвори ни очите:
защо сме тъй неблагодарни, че бил разпалвал нашта страст!

Заключихме вратите после, тъй както никога у нас,
да не излиза от дома нехаещият скитник Ерос;
той полета на дните спря и после тайните — о, ерес! —
на Времето разкри ни — тайни на всеки ден и всеки час.

И пак отворихме вратата, държала пленника у нас —
да литне Ерос по света и с ласките си лекокрили
да радва хората — уста разтворили, очи разкрили!
Как дълго, нежно той ни милва — изпадналите в тих екстаз!

Ще бъде истински Великден… В молитвената тишина
се чува: клетите души се нижат в дълги върволици
и се възземат над света — души на бели гълъбици —
между погиналото слънце и раждащата се луна.