Сергей Павлов - По черната следа

След сблъсъка с механика „диверсантът“ се умълча за известно време. Ние с Баката носехме упорито „патрулната служба“, слухтяхме, наблюдавахме. Не мина без куриози. Веднъж Баката, както си вървял покрай злополучната кухня, чул „характерния“ шум и без много да му мисли, се хвърлил на гърба на намиращия се там човек. Механикът ми разказваше за случая без някои подробности, но червенината и подутината на лявото му ухо допълваха убедително онова, което бе премълчал.

— Втурвам се, значи, там, а той лази на четири крака и бърза да се скрие зад миячната машина… Моментално го сграбчих и притиснах гърдите му до пода. Е… чукна си малко челото в пода. Като ме видя, започна да ме псува. Направо побесня момчето, честна дума!… Преместих погледа си към екрана и омекнах. Да бях погледнал веднага! Екранът беше цял и си работеше нормално. А шумът, който бях чул, бил… общо взето, от съвсем друг произход: този момък — Боря Морковкин от групата на мотористите бързал за дежурство и в бързината пръснал по пода чаените лъжички. „Извинявай — казах му, — Боря, стана грешка…“

Баката разпери огорчено ръце. Не ми оставаше друго, освен да се усмихна, но се постарах той да не забележи.

Да си кажа правото, не трябваше да се усмихвам. След два дена бях наказан за това на горната палуба на рейдера. Наложи ми се да отида за нещо в кабинета по органична химия… Впрочем ще започна по ред.

Горната палуба бе най-слабото място на общата ни хипотеза за гангстера-диверсант. Та нали именно там бяха съсредоточени контролно-координационните системи на кораба, отделите на научноизследователския профил, секторите за връзка и информация, а също и почти цялата организационна техника с административно предназначение. Защо тогава от десетте диверсии две бяха станали на жилищната палуба, останалите — на битовата, и нито една на горната?… Унищожаване на екраните във важните възли на кораба — такава задача за гангстера-диверсант би имала известен практически смисъл. Но защо му е да унищожава екраните в битовите помещения, салоните за отдих, библиотеките?! Във всичко това имаше нещо крайно странно и загадъчно.

И така, трябваше да отида за нещо на горната палуба след работно време. Стоях до шахтата за понижена гравитация… Какво? Не ви е съвсем ясно ли? Добре, ще обяснявам по ред. Широките вертикални шахти — или, както у нас ги наричат, атриуми — в съвременните рейдери служат за междупалубна връзка вместо асансьори и ескалатори. Между другото връзката е много удобна и бърза: скачаш надолу и това е цялата „транспортировка“. Изкуственото притегляне в атриумите е едва на половината на нормалното, а на различните равнища автоматично се включва въздушен поток и всичко това се нарича „гравитационна възглавница“. За скокове от долу на горе се използуват въздушни катапултове. Разбира се, трябва да знаеш от кое стъпало на трамплина и в каква посока ще скачаш, но това не е трудно да се усвои: малко тренировка и започваш да скачаш от палуба на палуба като истинско кенгуру. За разлика от Баката аз нямам нищо против подобни начини на придвижване и не изпитвам носталгия по асансьорите и движещите се тротоари.

С една дума, скочих на горната палуба и тръгнах по безлюдния коридор. След работно време тук трудно можеш да срещнеш някого: на цялата палуба има само четирима дежурни, от които две жени (в кабината за далекосъобщителна връзка и в информационната зала). Екрани — колкото си искаш. Идеални условия за един диверсант. И кой знае защо, тук не беше имало нито една диверсия. Впрочем на най-долната палуба положението беше същото…

Изравних се с открехната врата на координационно-интеграторната зала и надникнах през пролуката. Дълги редици етажерки с уреди, еднообразни сребристи панели, изпъстрени с матовобели ромбове, и дълги, непривични за окото лимоненожълти екрани с върволици плаващи в тях червенокафяви и отровнозелени параболи… До малкия пулт, чиято форма на пчелна пита странно наподобяваше архитектурен макет на някакъв крайморски хотел, дежуреше инженер-координаторът Клим Рукосуев. Седеше полуизвърнат към пулта, изтегнат удобно в креслото крак връз крак, с някаква оръфана книга в ръце и се смееше беззвучно — раменете му потрепваха.

Обичах да се отбивам в тази зала, но за съжаление Клим не търпеше странични хора. Обичах да гледам дългите екрани: синджирчетата плаващи параболи създаваха илюзията, че корабът се носи в лимоненожълтото пространство, а покрай него лети безкрайно ято прелетни птици. Понякога прозвучаваха мелодични сигнали, екраните се набраздяваха от стремително тичащи синусоиди, по панелите преминаваше вълна от светлинни припламвания, съпроводена от приглушен звън, нещо щракаше и тракаше… „Ясна ми е — казах веднъж на Клим, мъчейки се да завържа разговор — ролята на много системи на кораба. Да кажем, командната кабина и кабината за управление са своего рода мозъкът, реакторът — сърцето… и така нататък. Ами какви функции изпълнява вашето стопанство?“ — „Функциите на малкия мозък — отговори разсеяно Клим. — Или, да кажем, на хипоталамуса. А пък функциите на червата на нашия рейдер изпълняват…“ Той явно беше в лошо настроение и аз побързах да се сбогувам.