Асколд Якубовски: Мефисто

Аз пък се отпуснах на дъното и дълго лежах там. Чаках толкова дълго, че на края видях някакъв люспест, плосък гущер. Той вървеше по дъното, бавно и тежко въртеше глава, а лапите му бяха по-дебели от тялото. Независимо от тъмнината аз виждах неговите отчетливо бавни движения, откъсването на придънните живорастения, бавните преживни движения и червеното му око на тила. Разбрах — това е моето инфрачервено зрение. Гущерът не ме забеляза, макар и да премина съвсем наблизо. Намекни на Бартон, че дълбочинните му снимки са достоверни.“ („Аз намекнах, но Бартон не ми повярва. А после неговата яхта, за която така му завиждах, изчезна.“)

„… Хванах един делфин. Той се мяташе в ръцете ми и издаде серия от най-различни звуци. Останалото ято се скри. При това забелязах следното: в началото неговите крясъци бяха едни и ятото се втурна към него, а когато разперих всичките си ръце, в максималния си диаметър, той заговори нещо друго и ятото си отиде. Той ги предупреди. След установяването на този факт на мен ми беше безразлично може ли той да говори, или не и аз му пробих черепа. Наситил се, аз се прибрах и дълго размишлявах над живота на делфините. Те ще постигнат много. Те са умни, имат език и са обществени животни. Ясно е, че делфините ще бъдат бъдещите владетели на моретата.“

„… Не, на властелините на моретата им е нужна сила, а делфините са слаби. В морето властвуват кракените. Виждам ги рядко, силно се плаша и побягвам с все сила. След това се прибирам в пещерата и седя там с часове.“

„… Понякога виждам хора. Те са неподвижни и само течението леко поклаща косите им. Те бавно потъват надолу. Така приличат на теб, татко, че аз се плаша и бягам. Разбрах: боя се да не стана и аз такъв неподвижен. Но ми е любопитно и ги наблюдавам от някое тайно място. А те плуват неподвижни, загадъчни; и ми се струва — ще се хвърлят, ще ме хванат и ще ми направят нещо. Ще ме боли, аз не обичам болката.“

„… Какво обичам? Обичам да ям много, обичам да улавям другите и да ги убивам.

Какво не обичам? Когато мене искат да изядат. Не обичам хората, не обичам изворната вода, бликаща измежду камъните. Абстрактните знания, които по-рано ме увличаха, сега отстъпват на знанията как да се опазя и как да бъда сит.“

„… Видях странни риби, черни и с големи глави, със стърчащи от устата им криви и тънки зъби. Рибите блестяха с някаква синя светлина. Хванах ги. Цялото ми същество крещеше — не трябва да ги ядеш, не трябва. Мозъкът ми каза, че със сигурност можеш да знаеш само ако си опитал.

Хванах осем парчета. Шест дадох на тебе, а две изядох. И сега горя целият. Страх ме е. Аз ще умра и ще стана неподвижен. Помогнете ми, татко!“

(След това болни думи, с мъгляв смисъл.)

„… Оживях, вие никога и с нищо не ми помагате. Аз мога да разчитам само на себе си. Цял ден проседях в пещерата и мислех за могъществото. В какво се заключава то? В силата, в зъбите или в плавниците? Аз съм по-умен от рака, по-умен от рибите, по-умен от осмоногите. Аз имам човешки ум. Той е сила.“

„… Реших — не трябва да ви вярвам, татко.“

„… Днес видях кракен. Той бавно плуваше покрай мен и имах чувството, че продължава до безкрайност. Какви светещи очи има, какъв здрав клюн, какви дълги и дебели пипала. Той беше чудовищно красив. Хубаво е да си кракен.“

„… Вие ме помолихте и аз се гмурнах в дълбочините. Дълго и бавно потъвах надолу, работейки с всички сили с водомета и ръцете. Минавах километър след километър. Скаридите ме обстрелваха със светещ сок.

Аз се потопявах. Срещу мен, право в очите ми се носеха огньове и тутакси се разпръсваха във фойерверки. Дишането ставаше все по-трудно, ръцете слабееха, тялото се сплескваше и от време на време ми се струваше, че ме дъвче голяма, беззъба риба.

Всичко в мен крещеше — върни се! Ще загинеш! Но умът говореше — дръж се, ще узнаеш нещо ново, то ще ти послужи. На края се отпуснах на дъното, То беше безжизнено, само нещо, подобно на огромно черно одеяло, помръдваше. То беше плоско, черно, със слаби, зелени огънчета.

От него се носеше усещане за пронизителна, отровна сила.

До него забелязах странна деветлъчна звезда, хванах я и започнах да се изкачвам, а черното, полюшвайки се, ме подгони.

Стрелнах се и изплувах на повърхността. Там безсилно дълго лежах на вълните и те ме люлееха. Никой не ме нападна.

След като си отдъхнах, заплувах към вас. Въпрос: струва ли си да се рискува заради разни боклуци, които не се ядат?“

„… Днес ми идват мисли, студени като подводен извор. Ще ги премълча. Докато съм размишлявал, съм забравил да затрупам входа на пещерата и при мен влязоха три мурени. Разбих главите им и ги изядох.“