Урсула Гуин - Дарби. Гласове

— Разбира се, че можеш! Молиш се на Аттх за живот и здраве, за всичко!

Не го разбирах. Когато са изплашени, хората викат името на Енну. Когато искат нещо, се молят на Бога на късмета, затова го наричат още Глухия бог.

— Това е просия, а не молитва — продължих. — Ние се молим за божия благословия, не да получим разни неща.

Той беше едновременно изумен и затруднен. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе.

— Не може да получите благословия. Вие не вярвате в Аттх.

Сега аз бях изумена. Да кажеш на някого, че не може да получи благословия, е нещо ужасно. Симми не ми изглеждаше като човек, който би извършил подобна постъпка. Накрая подхвърлих предпазливо:

— Какво искаш да кажеш с това, че „не вярваме“ в Аттх?

Той продължаваше да ме гледа.

— Ами… да вярваш в Аттх е… е да вярваш, че Аттх е бог.

— Разбира се, че е бог. Всички богове са богове. Защо Аттх да не е?

— Тези, които ти наричаш богове, са демони.

Сега аз трябваше да обмисля думите му.

— Не зная дали съществуват демони и дали вярвам в това, но зная, че има богове. Не разбирам защо може да вярвате в един бог, а да не вярвате в останалите.

— Защото ако не вярваш в Аттх, си прокълнат и когато умреш, ще се превърнеш в демон!

— Кой го казва?

— Жреците!

— И ти им вярваш?

— Да! Жреците разбират от тези неща! — Той беше все по-объркан и дори ядосан.

— Не мисля, че жреците знаят много неща за Ансул — възразих и едва сега си дадох сметка, че да му противореча не е най-добрият начин да измъкна от него повече сведения. — Може би те познават много добре Асудар. Но тук животът е различен.

— Защото вие сте неверници!

— Така е — казах спокойно. — Ние сме неверници. И затова имаме много богове. Но нямаме никакви демони. Нито жреци. Нито уличници в храмовете. Освен ако не са високи една педя.

Той мълчеше и се мръщеше.

— Казват, че армията ви дошла тук да търси някакво специално място на злото — подхвърлих, като се опитвах да говоря с приятелски тон. — Някаква дупка в земята, откъдето се предполагало, че излизат демоните.

— Чувал съм.

— И за какво?

— Не зная — отвърна той и се навъси.

Седяхме в сянката на конюшнята. Започнах да драскам разни фигурки по плочника.

— Казват, че вашият цар в Медрон бил умрял — подхвърлих, колкото се може по-нехайно. Използвах нашата стара дума „цар“, а не тяхната — ганд.

Той само кимна. Разговорът ни го беше объркал. След малко изсумтя:

— Мекке смята, че може би новият върховен ганд ще нареди на армията да се прибере у дома. — И ме изгледа някак сърдито.

— Ти ще се радваш ли?

Той сви рамене. Щеше ми се да го разприказвам малко повече, но не знаех как.

— Горе-долу.

Изведнъж забелязах, че е втренчил поглед в рисунката, която бях начертала на прашния плочник. Наведе се и начерта хоризонтална линия в едно квадратче.

— Наричаме тази драсканица „игра за глупаци“ — казах и начертах вертикална линия в друго квадратче. Започнахме да играем и стигнахме до равенство, което е естествено при тази игра, освен ако не си глупак. След това той ми показа една друга игра, която се казваше „открий засадата“: при нея рисуваш на скрито място мрежа и поставяш в нея засада и същото прави противникът ти. После се опитвате да отгатнете къде е засадата на другия и този, който успее пръв, печели. Симми спечели две от три игри и това го развесели и поразвърза езика му.

— Надявам се армията да се прибере в Асудар — призна той. — Искам да се оженя, а тук няма как да стане.

— Ганд Йораттх се е оженил тук — казах и изведнъж се изплаших да не съм отишла твърде далече, но Симми само се усмихна и се изкиска.

— Царица Тирио? Мекке казва, че тя била една от вашите храмови уличници и че омагьосала ганда.

Беше ми омръзнал с тия непрестанни приказки за храмове и уличници.

— Никога не сме имали храмове — заявих троснато. — Имахме празници. Из целия град. Процесии и танци. Но вие, алдите, сложихте край на това. Вие убихте всички, които танцуват. Защото се страхувате от вашите измислени демони. — Изправих се, изтрих играта с крак и влязох в конюшнята.

Влязох, но не знаех какво да правя. Малко се срамувах от себе си. Не бях проявила нужното търпение. Бях избягала. Погледнах Бранти. Той вече ме беше видял и изпръхтя радостно. Старият коняр се бе подпрял на една греда и го зяпаше запленено. Кимна ми, а Бранти се върна към торбата овес. Облегнах се на друга греда и си придадох невъзмутим и важен вид.

Но ето че малко след това в конюшнята цъфна Симми, изчервен и ухилен, като дете, което са сгълчали.