Урсула Гуин - Дарби. Гласове

— Ако владенията ни се обединят, можеш да живееш тук, с нас — подметна Грай.

— Мога всъщност.

— Искаш ли?

— А ти искаш ли?

Тя замълча.

— Какво ще правим тук? — попитах.

Тя помълча, после каза:

— Това, което правим и сега.

— А ти искаш ли да заминем? — Оказа се по-трудно да го произнеса, отколкото си мислех. Думите прозвучаха някак странно.

— Къде?

— В Низините.

Тя мълчеше. Беше зареяла поглед отвъд блестящата повърхност на езерцето.

— Еммон открадна няколко лъжици и разни други неща, но може би говореше истината. Това, което можем, тук е безполезно, но долу…

— Това, което можем — повтори тя.

— Грай, и двамата с теб имаме по някаква дарба все пак.

Тя ме погледна. После кимна.

— А не е изключено да имам баба и дядо в Дерисова вода.

Тя ме изгледа с широко отворени очи. Тази мисъл не й бе минавала през главата.

— Да бе! Появяваш се изневиделица и казваш: „Ето ме и мен — аз съм вашият внук, магьосникът!“ Ох, Оррек. Ама че идиотщина.

— И те ще си помислят същото. — Измъкнах опала от пазвата си и й го показах. — Имам и това. Мама ми каза… ако искам, да отида там.

— Ще отидеш ли? — Видях в очите й блясък. — Как мислиш, дали ще можем да се изхраним?

— Поне можем да опитаме.

— Защото ще сме сред непознати. Хора с други привички.

Това е най-големият страх на обитателите на Предпланинието — да се озоват сред непознати. Но кой не се бои от подобно нещо?

— Ти ще обяздваш коне, аз ще рецитирам поезия. Ако не ни харесат, ще продължим нататък. Ако решим, може да се приберем у дома.

— А може да стигнем чак до океана — рече Грай, отправила поглед отвъд поклащащите се върби. Подсвирна три пъти и птичката отговори.

Потеглихме през април. Ще спра своя разказ тук — на южния път надолу по хълмовете, млад мъж на едър червен кон и млада жена с кобила с бял корем, а също и черно куче, което тича пред тях. Следвани от най-красивата бяла крава на света. Защото това бе сватбеният ми подарък от моето владение — Сребристата крава. Не особено практичен подарък на пръв поглед, докато Парн не ни припомни, че ще ни трябват пари и че мога да я продам на добра цена в Дънет, където може би още помнят и ценят белите каспромантски крави.

— Може би ще си спомнят и какво са дали на Канок — рекох аз, а Грай добави:

— И тогава ще знаят, че ти си щедростта след дара.

Първото, което си спомням ясно, е как изписвам заклинанието, за да вляза в тайната стая.

Толкова съм малка, че се налага да вдигна ръка, за да изрисувам знаците на правилното място на стената на коридора. Стената е измазана с потъмнял сивкав хоросан, напукан и на места опадал, а отдолу се показват камъни. В коридора е почти тъмно. Мирише на пръст и на старост и е тихо. Но аз не се боя, никога не се страхувам, когато съм тук. Протягам се и разклащам пръст в движението, което добре познавам, на точното място, във въздуха, без да докосвам мазилката. В стената се отваря врата и аз влизам.

Светлината в стаята е ясна и успокояваща, сипе се от множество малки остъклени отвори на високия таван. Стаята е много дълга, с лавици покрай стените и книги по лавиците. Това е моята стая и аз винаги съм го знаела. Иста и Соста не знаят за стаята. Дори не подозират за съществуването й. Никога не идват в този коридор, толкова навътре в къщата. За да стигна тук, минавам покрай вратата на друмлорда, но той е стар и болен и рядко излиза от стаята си. Тайната стая е моята тайна — място, където мога да съм сама, да не ме хокат и гълчат, да не ме е страх.

Не веднъж, а много пъти съм идвала тук и спомените ми се объркват. Помня колко голяма ми се струваше масата за четене, когато бях малка, и колко високи бяха лавиците. Обичах да се мушкам под масата и да си строя там скривалище — редях книгите на къщичка. Представях си, че съм малко мече в леговището. Чувствах се в безопасност. Винаги прибирах книгите на местата им по лавиците, това беше много важно. Придържах се към осветената част на стаята, близо до вратата, която не е врата. Не харесвах другия край, където е тъмно и таванът се снишава. Наричах го сенчестия край и почти никога не се доближавах до него. Но дори страхът ми от сенчестия край бе част от моята тайна, от моето усамотено кралство. И то остана само мое до един ден, когато бях на девет.