Урсула Гуин - Дарби. Гласове

Един от текстовете гласеше: „Суллас, която се грижеше за къщата тъй добре, че изрисуваният плочник сияеше, сега се грижи за къщата на тишината. А аз се ослушвам за стъпките й“.

Друг, този, който се опитвах да разчета малко преди цялата тази история, започва така: „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“.

Седнах на масата, на старото си място, с тази книга и аританския речник, целия изписан с бележки по полетата, бележки, оставени от много хора през вековете, и се опитах да вникна в същността на следващата строфа.

Когато най-сетне се справих с баладата и текстът улегна в паметта ми, светлината от тавана бе започнала да бледнее. Отминал бе Празникът на Леро, равноденствието, и дните вече се скъсяваха. Затворих книгата, но останах да седя, без да паля лампата, погълната от невероятната атмосфера на спокойствие, която цареше на това загадъчно място. Оставих на това усещане да проникне в мен, да ме обгърне отвсякъде, да се пропие в цялото ми същество. И когато спокойствието ме завладя напълно, почувствах, че вече мога да разсъждавам, неприпряно и ясно, не толкова с думи, а с понятия и чувства, както отдавна се бях научила. Не бях разсъждавала по този начин от месеци.

Това бе причината, когато станах, за да изляза, да взема книга — нещо, което не бях правила никога досега. Избрах „Ростан“ — онази, която като малка, когато използвах книгите, за да си строя леговище под масата, наричах Сияйно червена.

Бях чула Оррек да говори за нея с тъга — била изгубена творба на поета Регали. Друмлордът не бе отвърнал нищо.

Нито веднъж той не бе споменал пред Оррек за книгите в тайната стая. Доколкото можех да преценя, само ние двамата знаехме за съществуването й.

Това, че оракулът говори чрез книгите, вероятно вече бе известно на хората, защото бяха чули гласа му, но никой не разпитваше за тази загадка, нито пък някой искаше да научи нещо повече по въпроса. В края на краищата дълги години книгите бяха проклинани и забранявани, бяха опасни неща, за които по-добре да не знаеш. И въпреки че ние в Ансул живеем без притеснения и страхове сред сенките на нашите мъртъвци, не сме хора с наклонност към свръхестественото. Мнозина се страхуваха от Салтър Галва Четеца и дори аз изпитвах известна боязън от него — хората всъщност предпочитаха да си имат работа със Салтър Галва друмлорда. Оракулът си бе свършил работата, вече бяхме свободни и беше време да се захващаме за работа.

Само че моята работа бе малко по-различна. Бях го разбрала най-сетне, докато седях до масата със затворената книга в ръце.

Оррек, Грай и Шетар се върнаха от пазара късно следобед. Оррек отиде да поспи, както правеше винаги след изпълнение пред публика. Когато по-късно се качих в тяхната стая, тъкмо се бе събудил и шляпаше наоколо бос и разчорлен. Поздрави ме с думите „Здрасти, крадло“, а Грай каза: „Добре че дойде! Тъкмо мислехме да се разходим до стария парк, преди да се е стъмнило“.

За разлика от кучетата, Шетар не разбираше отделни думи, „разходка“ например, но въпреки това често се случваше да предугажда намеренията на хората. И сега вече беше готова и крачеше неспокойно пред вратата. Топката на края на опашката й подскачаше. Почесах я зад ушите и тя отпусна за малко глава в ръцете ми и измърка.

— Оррек, виж какво ти нося — казах и му протегнах книгата с червената подвързия и златните букви. Той се приближи, прозяваше се. Когато видя, че му подавам книга, лицето му се изопна, а като прочете заглавието, се вцепени, даже дъхът му секна.

— О, Мемер! — рече накрая. — Какво ми даваш?

— Това, което трябва да ти дам — отвърнах.

Той вдигна глава и ме погледна. Очите му сияеха. Изпитах огромна радост, че му доставям радост.

Грай застана до него и също погледна книгата — той й я показа, държеше я много внимателно, и прочете първото изречение на глас.

— Знаех си — рече. — Знаех си, че трябва да са някъде тук — книгите от великата библиотека. Но тази! — Отново извърна очи към мен. — Мемер, тази книга… тези книги тук в къщата ли са?

Поколебах се. Грай, която също като Шетар умееше да улавя настроенията на другите, положи ръка върху неговата.

— Оррек, почакай.

Трябваше да решавам, и то бързо — какви всъщност са ми намеренията, имам ли право да постъпвам така, каква отговорност нося. Дали тази книга ми принадлежеше, за да мога да я подарявам? Ако бе така, какво трябваше да стане с другите книги? И с хората, които обичат книгите?

В едно бях сигурна — че не мога да лъжа Оррек. И това отговаряше на въпроса за отговорността. Що се отнасяше до правото, можех да претендирам за него.