Урсула Гуин - Дарби. Гласове

Вече целият двор бил изпълнен с хора и още прииждали от близките улици, броят им надхвърлял и най-смелите представи на Оррек и било ясно, че гражданите превъзхождат алдските сили с хиляди.

Когато Иддор, човекът, когото смятали за своя нов господар и военачалник, изхвърчал на кон през вратата и напуснал двора, обърканите войници започнали да се съмняват, че гандът наистина е мъртъв. Възникнали разпри, едни побързали да обвинят други в предателство, редовете им се огънали. А през това време гражданите продължавали да нахлуват на площада, въоръжени кой с каквото намери. Като осъзнали колко е малочислена армията им, офицерите строили подчинените си в единия край на площада и сега повечето алди стояли на стълбите пред Къщата и около тях. Със сините си наметала образували плътен полукръг, обърнат към ансулската тълпа, мечовете им били извадени, но не за да заплашват или нападат, а за да задържат напора.

Тълпата, колкото и да била разбунена, все пак не настъпвала и между предните редици и войниците оставал неравен пояс ничия земя.

— Миришеше ужасно на изгоряло — каза Оррек. — Тежка миризма, от която дъхът ти секва. Въздухът бе изпълнен с прах, ситни черни сажди, стелеха се над множеството, вдигани от безбройните тътрещи се крака. Видях някакви странни неща да стърчат над тълпата. Приличаха на нос на разбит кораб. Чак малко по-късно осъзнах, че това са останките от скелето на голямата шатра, обгореният плат бе полепнал по тях. Имаше и водовъртежи сред морето от хора, места, където лежаха убитите или ранените от стълпотворението на площада, и хората се стараеха да ги заобикалят. Но шумът… нямах представа, че хората могат да вдигат подобен шум. Беше някакво ужасяващо, страховито и нестихващо ръмжене.

Оррек си давал сметка, че няма никакъв начин да се изправи срещу тази тълпа и да се помъчи да я спре. Офицерите били изплашени и объркани, но въпреки това носели ганда на ръце. И викали с цяло гърло:

— Това е ганд Йораттх! Той е жив!

Войниците под тях се обърнали, погледнали нагоре и също се развикали:

— Той е жив!

— Пуснете ме на земята! — наредил раздразнено гандът на хората си и те се подчинили. Той се подпрял на рамото на един от тях и пак уловил Тирио за ръката. Успял да пристъпи напред, с разкривено от болка лице, и да се изправи пред тълпата. За кратко приветствените викове на войниците надвили тътнежа на тълпата, но скоро ужасяващият звук се извисил наново и виковете „Той е жив!“ били погълнати от крясъците „Смърт на тирана!“ и „Смърт на алдите!“

Йораттх вдигнал ръка. Видът му — обгорен, с разкъсани дрехи, но страховит — накарал всички да млъкнат. И той заговорил:

— Войници на Асудар, граждани на Ансул!

Ала хриптящият му глас не стигал далече. Множеството не можело да го чуе. Един от офицерите пристъпил напред, но Йораттх го спрял.

— Той, нека той! — казал и посочил Оррек. — Него ще чуят. Говори им, творецо. Усмири ги!

Тълпата едва сега забелязала Оррек и от редовете й се надигнал рев. Всички викали: „Леро! Леро!“ и „Свобода!“

Сред цялата тази врява Оррек заявил на Йораттх:

— Ако ще им говоря, трябва да говоря за тях!

Гандът кимнал нетърпеливо.

И тогава Оррек вдигнал ръка да млъкнат и над площада се възцарила тишина.

Той ни призна, че не знаел какво ще каже тогава, нито след това можел да си спомни речта си. Други обаче я помнеха добре и я бяха записали дословно:

— Народе на Ансул, всички видяхме да тече вода от пресъхналия фонтан. Чухме да говори гласът, който бе замлъкнал. Оракулът пожела да сме свободни. Така и направихме днес. Ние освободихме господаря, освободихме и роба. Нека хората от Асудар знаят, че вече няма роби, нека хората от Ансул знаят, че вече няма господари. Нека алдите запазят мира и нека с тях го запазят хората от Ансул. Нека между тези два народа бъде сключен съюз. И нека живият символ на този съюз бъде Тирио Актамо, гражданка на Ансул и жена на великия ганд Йораттх!

Дори да бил изненадан от тази реч, гандът не го показал с нищо. Лицето му останало безизразно.

И тогава напред пристъпила Тирио. Гласът й бил чист и звънлив, но много слаб, та тълпата съвсем се умълчала, за да могат да я чуват и в най-далечния край на площада, макар че от съседните улици долитала глъчка.

— Нека бъдат благословени отново боговете на Ансул, които ни дариха с този мир — казала тя. — Това е нашият град. Нека го управляваме така, както сме го управлявали винаги — с ред и закон. Нека отново бъдем свободни хора. И нека с нас бъдат Леро и Късмет, и всички останали богове!