Урсула Гуин - Дарби. Гласове

— Ганд Йораттх е мъртъв, сега управлява ганд Иддор! Да живее Синът на Слънцето, Мечът на Аттх, господарят Иддор, който е дошъл да срази враговете на Аттх и да изтреби демоните на Ансул!

Подобно на ехо, далече от долната част на улицата долетяха звуци на тръби и рогове, придружени от викове и удряне на барабани.

В отговор из тълпата около Галваманд се разнесе тревожен ропот. Хората, се заозъртаха изплашено. Видях неколцина да прескачат оградата от другата страна на улицата, за да се скрият в градината.

Обърнах се и изтичах в къщата, през двора и коридора на старата част, до стаята, където Оррек и друмлордът разговаряха с Пер Актамо и още неколцина мъже от неговата фамилия. Щом ме видяха, те млъкнаха и ме погледнаха въпросително.

— Оррек, мисля, че трябва да излезеш и да говориш на хората — казах.

Всички се ококориха от изненада.

— Новият ганд и армията му идват насам — продължих. — Хората не знаят какво да правят.

— Върви, върви! — настоя друмлордът, но имаше предвид не отвън, при хората, а да избяга в хълмовете. — Веднага.

— Не мога. — Оррек поклати глава и сложи ръка на рамото на друмлорда.

Настъпи мълчание. После друмлордът извърна глава.

— Всичко ще бъде изгубено — промълви с глас, разтреперан от отчаяние и мъка. — Ще изгорят книгите, ще избият хората. — Закри лице с разкривените си пръсти.

Мълчахме, потресени от сълзите му.

Друмлордът се овладя, вдигна глава и ме погледна.

— Ще дойдеш ли с мен, Мемер? Мога ли поне теб да спася?

Не можех да отговоря. Нито да го последвам.

Той го прочете в очите ми. Дойде при мен, целуна ме по челото и ме благослови. После тръгна, като накуцваше мъчително, към задната част на къщата, към тайната стая.

— На сигурно място ли ще се скрие? — попита Оррек.

— Да — отвърнах.

Вече чувахме ясно бойните тръби на алдите.

Тъй като нямаше какво повече да си кажем, всички излязохме в предния двор. Грай и Шетар стояха неподвижни пред вратата, като статуя на жена и лъвица.

Отидох при Грай и я прегърнах, имах нужда да се притисна към някого. Грай също ме прегърна през раменете. Постояхме малко така. Пер Актамо и останалите бяха влезли вътре, но Оррек беше на стъпалата зад нас. Знаеше, че ако слезе по стълбите и тълпата го види, ще трябва да говори, а още не беше готов за това. Не беше дошъл моментът.

Непрестанно прииждаха още и още хора, изпълваха улицата и градините наоколо, вече не можех да различа сиво-черния лабиринт върху плочника на предния двор — вместо него там имаше люшкаща се вълна от плътно притиснати човешки тела, каквато не бях виждала, откакто се помнех. А тълпата продължаваше да расте. Цялата улица „Галва“ бе пълна с народ, докъдето поглед стига.

Тръбите изсвириха отново, звук, който смразяваше кръвта в жилите, барабаните заудряха от по-близо.

Тълпата в южния край на улицата се люшна като прииждащ нагоре по канала прилив — хората викаха и крещяха, катереха се по стени и дувари, проправяха си път със сила, тикани от това, което идеше зад тях — конни алдски войници, размахващи оголени мечове, животните се вдигаха на задните си крака и биеха с копита. Алдите си прорязаха път през тълпата и спряха пред Галваманд скупчени, общо петдесетина. Заедно с тях — между тях, пазени от тях — имаше десетина жреци с червени раса, заобиколили мъж с широкопола заострена шапка на алдски благородник. Наметалото му бе обшито със златни ширити.

Зад конния отряд цареше неразбория — едни се опитваха да избягат, други се връщаха, за да помогнат на отъпканите. Всички бяха обзети от паника и страх. Но хората, които виждах чак до края на улицата, бяха все мъже и жени от Ансул. И да имаше още войници, които се приближаваха зад този отряд, нямаше как да минат през тази тълпа.

Около конния отряд се бе образувало празно място, както около Грай и Шетар в онази първа утрин, когато ги бях видяла. Вече отново можех да видя лабиринта върху плочника.

Червенодрешковците тръгнаха към стълбището, водени от човека с позлатеното наметало. Това беше Иддор, синът на ганда, висок мъж с красиви черти. Наметалото му сияеше като самото слънце. Той се изправи на стремената и вдигна високо меча си. Извика нещо, но не можах да разбера думите му заради виковете на войниците и странния приглушен ропот, който се надигна от тълпата.

После всички звуци стихнаха изведнъж и остана само далечният ропот на тълпата, от онази част, откъдето не се виждаше какво става.

Защото всички бяхме втренчили погледи в Грай, която излезе през вратата, следвана от отвързаната, освободена Шетар. Жената и лъвицата слязоха бавно по стълбите, вървяха право към Иддор.