Урсула Гуин - Дарби. Гласове

— И тъй, Книгите на Галва били само записи на онова, което казвал оракулът. Понякога записаното в тях се променяло, без да го докосва човешка ръка, или Четецът ще отвори книга и ще открие вътре думи, които никой не бил записвал. Все по-често оракулът говорел от страниците на книгите, а не от мрака на пещерата. Но нерядко словата му оставали непонятни. Налагало се някой да ги тълкува. А също и отговорите на незададените въпроси… И веднъж великият Четец Дано Галва казала: „Ние не търсим истинските отговори. Заблудената овца, която дирим, е истинският въпрос. Отговорът я следва, както опашката следва овцата“.

Сякаш четеше мислите си в тъмнината зад мен и когато ме погледна, замълча.

— А вие чели ли сте — чел ли си оракула? — попитах, събрала сили и смелост. Имах чувството, че не съм говорила от месеци, устата ми бе пресъхнала, а гласът — прегракнал.

Той отговори замислено:

— Започнах да чета Книгите на Галва, когато бях на двайсет, учител ми бе майка ми. Започнах от най-старите книги. Думите в тях са установени, не могат да се променят. Но най-старите книги са и най-неясни, защото никой не е записвал въпросите към отговорите и трябва да познаеш овцата по опашката… Има и много книги от по-късни векове, където освен отговори са записани и въпросите. Често и едните, и другите са неясни, но поне има известен ред. Още по-късно, след като книгите били извадени от библиотеката на Галваманд, въпросите намаляват. А отговорите могат да се променят или да изчезват, или да се появяват, без да са задавани въпроси. Това са книги, които не можеш да прочетеш два пъти, също както не можеш да пиеш два пъти една и съща вода от Извора на Оракула.

— Задавал ли си му въпроси?

— Веднъж. — Той се изсмя и потърка брадичка с опакото на ръката си. — Смятах, че въпросът е добър, директен и недвусмислен, точно каквито се очаква да отговарят оракулите. Беше при първата обсада на Ансул. Попитах го: „Ще превземат ли града алдите?“ Не получих отговор. А може и да съм получил, но да не съм погледнал в правилната книга.

— Как всъщност… как го попита?

— Ще видиш, Мемер. Одеве казах на Десак, че ще питам оракула за плановете на бунтовниците. Той смята, че оракулът е само мит, но въпреки това, ако получи одобрение, това ще помогне за делото. — Друмлордът ме погледна в очите. — Искам да дойдеш с мен. Ще можеш ли да се справиш? Не е ли твърде рано?

— Не зная. — Свих рамене.

Бях вцепенена от студ и страх — необясним страх. Бях настръхнала още когато подхванахме разговора за книгите — за книгите на оракула. Не исках да ги виждам. Не исках да ида при тях. Знаех къде са подредени, точно кои са. При мисълта, че ще ги докосна, дъхът ми секна. Почти бях готова да кажа, че не мога. Но думите заседнаха в гърлото ми. Това, което в края на краищата промълвих, изненада дори мен.

— Там има ли демони?

Той не отговори и аз продължих, припряно, с пресипнал глас:

— Ти каза, че съм Галва, но аз не съм — или по-точно, не съм съвсем. Как бих могла да наследя тази дарба? Никога не бях чувала за нея. Няма да мога да го направя. Как да овладея такава сила, като се страхувам — ужасявам се от демоните. От демоните на алдите, защото и аз съм алд!

Той кимна и кротко попита:

— Кои са твоите богове, Мемер?

Питаше ме така, както го правеше, когато ме учеше. „Какво казва Еронт в неговата «История» на земите отвъд Тронд?“ И аз се съсредоточавах и му отговарях, опитвах се да изпея всичко, което съм научила.

— Моите богове са Леро и Енну, която изглажда пътя. Деори, който сънува света. Богът, който гледа на две страни. Пазачите на семейното огнище и хранителите на прага. Йене градинарят. Късмет, който не може да чува. Каран, богът на изворите и водите. Сампа Разрушителят и Сампа Създателят — които всъщност са едно. Теру в люлката и Анада, която танцува на гроба. Боговете на гората и хълмовете. Морските коне. Душата на майка ми Декало и на твоята майка Елейо, душите и сенките на всички, които са живели в тази къща, бившите й обитатели, предшествениците ни, които ни даряват със сънища. Духовете на стаите, духът на моята стая. Уличните богове и боговете на кръстовищата, боговете на пазара и Съвета, градските богове и боговете на камъните, морето и Сул.

Докато ги изброявах, си давах сметка, че те не са демони, че в Ансул няма демони.

— Нека ме благословят и бъдат благословени — добавих шепнешком и той прошепна същите думи заедно с мен.

Изправих се и се приближих до вратата, а после се върнах до масата — просто имах нужда да се раздвижа. Книгите — книгите, които познавах, моите скъпи съратници, стояха подредени като войници на рафтовете.