Свобода Бъчварова: Земя за прицел: Гонитбата

— Правиш ми голяма чест, за съжаление това не намалява огромните ми загуби от твоите ходове… — каза Борис.

— Клиентите ти ще се върнат отново с влоговете си в твоята банка!

— Не аз, а ти направи така, че в тая малка страна да няма място за двете банки!

— И какво смяташ да правиш?

— Бих могъл да използвам кормилото на политиката и печата, да нажежа атмосферата, така че да направя невъзможно твоето пребиваване в България.

— Аз също мога да ги използвам не по-зле от тебе!

— Не, няма да можеш! Представи си, че в Парламента повдигнат въпроса за дейността на твоята банка, особено за сведенията от различен характер, които тя дава. Нали сам си го написал в проспекта й? Пресата ще подеме всичко това, а тя е моя, те всички са акционери във фабриката за хартия.

— Но това е антисемитизъм!

— Да, наистина опря и до този пункт — гаден и неприятен! Това ще се отрази на твоите сънародници. Ще събереш и тяхната омраза, омразата на дребните търговци, манифактуристи, на цялата еврейска консистория, с която отношенията ти не са блестящи. В техните очи ти си ренегат, вероотстъпник, католик и те никога няма да ти простят.

— Но ти не си такъв човек!

— Аз не съм човек, Карасулиев, аз съм банкер!

— Скарлатов, ще бъда откровен и аз! Настъпват тежки времена. Бог знае кой ще оцелее… Готви се нова война, защото тоя полудял свят е решил, че само така може да решава проблемите си. В Италия има фашизъм. В Германия милитаризмът настъпва. България все повече попада в нейните сфери. А има и един Неделев. Той ще глътне и тебе, и мене. Нека не се караме и обединим усилията си! Ти си патриот, но и аз обичам България посвоему. Ще бъде фатално, ако не й помогнем да не се повлече отново по стария път!… Истина е, че аз съм свързан с английския капитал, но ти си свързан с френския, а това е добра основа за сътрудничество.

— Всичко, което каза, е така, но има само един пункт, който мога да изразя с три думи: не ти вярвам!

— Сърдиш ли се? — попита Карасулиев.

— Не е точната дума. В нашата работа говори за морал само тоя, който губи.

— И двамата платихме, но разноските платиха най-слабите.

— Да. На бойното поле останаха само военачалниците, а всичко друго е трупове. Има нещо тъжно във всичко това… А като си помислиш, че работеха над сто и трийсет частни банки! Сега на пръсти се броят…

— За стопанското разорение не ние сме виновни. Всичко стана извън нас. Кой можеше да предположи, че ще има криза!… Даже през войната стопанската активност беше десет пъти по-голяма. Щом капиталът няма оборот, той става мъртъв!

— И все пак трябва да почнем! — каза Скарлатов. — Способните хора за финансиране не са се свършили у нас. Трябва да ги издирим!

— Как? Ти нямаш свободни пари, аз също. Има един изход, но аз не съм готов за него…

— Да слеем капиталите си?

— Да. Но съм твърде привързан още към това, което сам съм създал, и не мога да надвия душата си.

— На първо време можем честно и почтено да се информираме по всички факти и сделки.

— Значи сключваме примирие?

Скарлатов се забави в отговора, но каза:

— Да, за съжаление.

Лицето на Йосиф разцъфна. Той постигна минималната си цел. Сипа си нова мастика. Успокоен донякъде, върна се и привичната му живост.

— Усмихни се, Борисе! Камък ми падна от плещите! За разлика от теб аз вярвам на думата ти. Мир на земята и благоволение между човеците!…

— Доколкото разбирам, искаш да ми кажеш още нещо…

— Борисе, с какви свободни пари разполагаш в момента?

— Не знам точно. С няколко милиона.

— Можеш ли да се лишиш от тях?

— Искаш заем?

— Няма да ми дадеш!

— А защо ти е?

— За да кредитирам една великолепна сделка.

— Не мога да рискувам. Напарих се от нашите индустриалци и търговци.

— Ами ако ние двамата извършим сделката и се самокредитираме?

— Тоест, да станем ортаци?

— Не е чак толкова лошо!…

— Е?

— Смятам да се забием в петрола! Да вземем в ръцете си доставката и разпространението му у нас. Американските фирми ще ни помогнат.

— Това сериозно ли е?

— Имам думата им. Но ако не избързаме, твоят скъп Неделев ще ни отнеме сделката. Ке я апне месечината… — добави Йосиф и лицето му доби характерния закачлив израз.

Скарлатов за пръв път се усмихна. Предложението беше блестящо и може би единственото с перспектива за печалба в този период на смъртна депресия.

— Петролът е като хляба — продължи Карасулиев. — Занапред без него няма да може! Автомобилите се увеличават, става необходимост за фабриките, за електроцентралите и най-важно — за армията!