Ингмар Бергман: Латерна магика

Решението възникна у мен мигновено, събудих брат си и му предложих замяна: аз да му дам своите сто оловни войничета, а той на мен — кинопрожекционния апарат. И тъй като Даг вече притежаваше голяма армия и непрестанно устройваше сложни военни операции със своите приятели, сделката бе сключена при взаимно задоволство.

Кинопрожекционният апарат стана мой.

Това не беше никаква сложна машинария. За източник на светлина служеше газена лампа, ръчката беше съединена със зъбчато колело и малтийски кръст. В задната част на тенекиеното сандъче беше поставено най-обикновено огледало за отражения, зад лещата имаше скобка за оцветени диапозитиви. Към апарата беше придадена лилава правоъгълна кутия със стъклени пластинки и филмова лента (35 мм.) в кафеникава тоналност, дълга около три метра и нагъната пръстеновидно. Върху капака на кутията се четеше надпис: „Фрау Холе“ — това беше названието на филма. Никой нямаше представа коя е тази фрау Холе, но след това се изясни, че ставало дума за популярна разновидност на богинята на любовта някъде от Средиземноморието.

Още на другата сутрин аз се настаних в просторния дрешник на детската стая, поставих кинопрожекционния апарат върху празно сандъче за захар, запалих газената лампа, насочих светлината от нея върху измазаната в бяло стена и нагласих лентата.

Върху стената се появи изображение на полянка. На полянката бе задрямала млада жена, облечена в нещо като национална носия. Тогава завъртях ръчката… Това не се поддава на обяснение, направо не ми стигат думи, за да опиша своята възбуда в този момент, и до ден-днешен усещам мириса на сгорещен метал, на нафталин и прах, допира на ръчката до дланта ми, треперливия триъгълник върху стената.

Завъртях ръчката и момичето се събуди, надигна се, бавно стана, протягайки ръце, тръгна нанякъде и изчезна отвъд дясната граница на кадъра. Продължавах да въртя ръчката, девойката отново спеше на полянката, отново се събуждаше и отново правеше все същото.

Тя се движеше .

Годините на детството, прекарани в пасторския дом при болницата „Софияхемет“: ритъмът на делника, рождените дни, църковните празници, неделите. Задължения, игри, волност, неминуеми ограничения и чувство за сигурност. Дългият, обгърнат в тъма, път до училището през зимата, игрите на топчета и разходките с велосипед през пролетта, неделните вечери с четене на глас край камината с напален огън през есента…

Не знаехме, че майка ни е изживяла страстно влюбване, че баща ни е бил в тежка депресия. Тя настоявала да се разведат, той заплашвал, че ще се самоубие, после се помирили и решили да продължат съвместния си живот „заради децата“, както се казвало тогава. Ние обаче не забелязвахме нищо или почти нищо.

В една есенна вечер, когато в детската стая се занимавах със своя прожекционен апарат, сестра ми спеше в леглото на мама, а брат ми беше отишъл на тренировка по стрелба, аз внезапно дочух бурна словесна разпра, избухнала на долния етаж. Мама плачеше, татко й говореше нещо, очевидно обзет от силен гняв. Стана ми страшно, такива викове до тогава не бях чувал. Промъкнах се до стълбите и оттам видях как долу в антрето мама и татко се карат ожесточено. Тя се опитваше да изтръгне палтото си от ръцете му, той не го пускаше. Накрая тя се отказа, остави палтото и се впусна към външната врата. Той обаче я изпревари, изтика я назад и прегради пътя й към нея. Мама се хвърли връз него, двамата започнаха да се борят. Тя го удари, той я блъсна в стената. Мама загуби равновесие и падна. Аз се развиках колкото ми глас държеше. Сестра ми, събудена от шума, излезе при мен на площадката и тутакси зарида. Родителите ни се сепнаха и преустановиха караницата.

Какво стана по-нататък, не помня добре. Мама седеше на канапето в своята стая, от носа й течеше кръв, тя се опитваше да успокои сестра ми. Стоя в детската стая, загледан в кинопрожекционния апарат, падам на колене и патетично обещавам на Господ да му дам и апарата, и филма, само и само родителите ми да се сдобрят. Моята молитва беше чута. Намеси се църковният настоятел на енорията Хедвиг Елеонора (началникът на татко), те сключиха примирие и безмерно богатата ми леля Ана ги отведе на продължително пътешествие из Италия. Баба пое нещата в свои ръце, редът и илюзорната сигурност бяха възстановени.

Баба живееше през по-голямата част от времето в Упсала, но имаше красива лятна къща в Даларна. Когато — тридесетгодишна — останала вдовица, тя разделила разкошното жилище на Тредгордсгатан на две и се настанила в пет стаи, кухня и помещение за прислуга. В момента на моята поява на белия свят баба обитавала тази част от предишния си дом сама, в компанията единствено на фрьокен 2 2 Госпожица (шв.) — Б.пр. Елен Нилсон, истинско и монументално олицетворение на Смоланд 3 3 Област в Швеция. — Б.пр. , която готвеше вкусно, беше дълбоко религиозна и все глезеше нас, децата. След смъртта на баба тя дойде на работа при мама — обичахме я, но и се побоявахме от нея. На седемдесет и пет години заболя от рак на гърлото, изчисти основно своята стая, написа си завещанието, смени второкласния билет за влака, който й бе купила мама, за третокласен и замина при сестра си в Патахолм, където умря подир няколко месеца. Елен Нилсен, която ние, децата, наричахме „Лала“, бе живяла при баба и нейната дъщеря, майка ни, повече от половин век.