Ингмар Бергман - Латерна магика

Третата причина за това мое решение е и старостта, едно явление, по повод на което аз не изпитвам нито съжаление, нито радост. Все по-трудно ми стана да се справям с възникващите проблеми, мизансценът ми предизвиква само грижи, вземам решенията за повече време, вцепенявам се при непредвидени практически затруднения.

Натрупаната умора усилва педантизма ми. Колкото по-дълбока е тя, толкова по-силно е недоволството, сетивата ми се изострят до краен предел, навсякъде виждам само провали и грешки.

Придирчиво оглеждам последните си филми и постановки. Тук-там съзирам заядлив стремеж към съвършенство, който ги ощетява откъм жизненост и дух. В театъра тази опасност не е тъй голяма, там мога да бдя над работата си, да издебвам своите пропуски, а в най-лошия случай самите актьори неусетно ги оправят. В киното обаче всичко е невъзвратимо. Всеки ден — по три минути от готовия филм, които трябва да дишат, да пулсират, да бъдат творба на изкуството. Понякога отчетливо, почти физически усещам как в мен живее някакво допотопно чудовище, полузвяр, получовек, което шава вътре в тялото ми и което сякаш всеки момент ще родя: една сутрин на езика ми се появява отвратителният привкус на твърдата му четинеста брада, усещам как още слабите му членове сякаш потреперват, дочувам как се задъхва. Предчувствам здрач, но не този на смъртта, а на угасването. Понякога сънувам, че ми падат зъбите и устата ми изплюва огризки.

Оттеглям се преди моите актьори и сътрудници да са съзрели чудовището и да са изпитали погнуса или съжаление. Виждал съм прекалено много мои колеги, рухнали на манежа като съсипани от изтощение клоуни, погубени от това, че са станали скучни, уморени, освиркани или убити с вежливо мълчание, изнесени извън светлинния кръг от униформени служители на цирка, обзети от презрение или съчувствие към тях.

Вземам си шапката, докато все още стигам до лавицата, където съм я оставил, и си тръгвам по собствено желание, макар да ме наболява хълбокът. Творческата активност на старостта не е нещо, което се разбира от само себе си. Тя е периодична и случайна, приблизително като полека секващата сексуалност.

Избирам един снимачен ден през януари 1982 г. Съдейки по моите записки, на улицата е било студено, минус двайсет градуса. Събуждам се както обикновено в пет часа, по-точно казано, събуждат ме, сякаш някакъв зъл демон ме извлича по спирала от най-дълбокия сън, главата ми обаче е съвсем бистра. За да предотвратя евентуалния пристъп на истерия и саботажа на вътрешностите си, аз тутакси скачам от леглото и няколко мига стоя прав, съвършено неподвижен със затворени очи. Премислям ситуацията, която ми предстои: състоянието на тялото и душата, а преди всичко какво ще трябва да направя. Установявам, че носът ми е запушен (въздухът е сух), че ме наболява левият тестикул (вероятно рак), че ме смъди в тазобедрената става (старата болежка), долавям висок тон в болното ухо (неприятно, но не е нещо, на което следва да се обръща внимание). По-нататък констатирам, че истерията е под контрол, че страхът от стомашни спазми е умерен, че работата през деня предвижда заснемане на сцената между Исмаел и Александър и аз изпитвам опасение да не би нейните изисквания да се окажат над възможностите на моя съвсем млад и храбър изпълнител на главната роля. Мисълта пък за това, че само подир някой и друг час ще работя със Стина Екблад, сякаш ми дава лек и приятен тласък. Така първата проверка на деня е привършена с едва доловим, но все пак безспорен превес на положителните емоции: ако Стина е на такова равнище, каквото очаквам от нея, аз ще съумея да се справя с Бертил-Александър. Вече си бях подготвил два стратегически варианта: първият включваше равностойни актьори, другият — един главен плюс спомагателни.

Сега най-главното беше самообладанието — да постигна спокойствие.

В седем часа аз и Ингрид закусваме в дружеско мълчание. Засега стомахът не ми причинява неприятности, за да се прояви, има на разположение още четиридесет и пет минути. Докато очаквам да разбера намеренията му, чета сутрешните вестници. В осем без четвърт идват да ме вземат и ме закарат в снимачната студия на „Иуропафилм“ в Сундбюберг.

Тази студия, която някога имаше много добра репутация, сега е в състояние на полузапуснатост. Там произвеждат предимно видеофилми, а персоналът, останал от времето на кинопроизводството, е объркан и обезкуражен. Помещението й е мръсно, зле поддържано и не е както трябва звукоизолирано. Апаратната, оборудвана на пръв поглед с някакво комично разточителство, се оказва неизползваема. Прожекционните апарати са негодни, не могат да дадат нито контрастни светлини, нито да задържат кадъра и го показват разфокусиран, вентилацията не работи, настилката е на петна.